Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

И тъй, те се къпеха в мляко от цветя. И най-малкото се превръщаха в символи на красотата. После се хранеха с редки и скучни ястия и умираха от някоя рибена кост, заседнала в гърлото. И притежаваха перли, които губеха. Никак не се възмущавах от загубата на перлите, понеже е хубаво перлите да са ефимерни. После слушаха разказвачите и губеха свяст, а докато падаха в несвяст, не забравяха да изберат за падането си възглавница, която прелестно хармонираше с цветовете на шарфа им.

От време на време те си позволяваха лукса да се влюбят. Продаваха перлите си заради някой млад воин, когото развеждаха из града и желаеха да е най-хубавият от всички, най-блестящият, най-стройният, най-мъжественият…

И наивният воин най-често беше пиян от признателност, убеден, че получава нещо, докато в действителност им служеше да задоволят суетата си и да вдигат врява.

Дойде тази, която люто нареждаше:

— Той е разбойник — крещеше тя, — опетнен човек, прогнил, опозорен. Той е крастата на земята. Безчестен и безсъвестен лъжец…

— Иди се измий — отговорих й. — Ти се омърси.

Дойде друга, която крещеше срещу несправедливостта и клеветата.

Не се мъчи да накараш хората да разберат постъпките ти. Никога няма да ги проумеят и тук няма несправедливост. Понеже справедливостта се стреми към една химера, която съдържа своята противоположност. Виждал си моите капитани в пустинята — колко са благородни, благородни и бедни обгорени от жаждата. Свити на кълбо върху пясъка те спят приютени от великата нощ на империята. Бдителни, винаги нащрек, готови да грабнат оръжие при най-лекия шум. Те бяха откликнали на желанието на баща ми: „Нека се вдигнат готовите да умрат, свързали цялото си богатство във вързоп на рамо. И тези, които са на разположение. И които са верни в битката и щедри по душа. Вдигнете се, ще ви предам ключовете на империята.“ И те застават пред империята, зорки като архангели. Излъчващи друг тип благородство, за разлика от слугите на министрите или самите министри. Но ето че щом ги повикат в столицата, остават назад на угощенията, пристъпват от крак на крак в преддверията и се жалват — те, истински извисените, — че ги третират като роби и ги унижават. „Горчива е участта, казват те, на недооценения…“

А аз им отговарям: „Горчива е участта на оня който е разбран и триумфално понесен, обсипван с благодарности, с почести и богатство. Той скоро се възгордява, изпълнен с просташки претенции, и заменя звездните си нощи за стоки. При това той беше по-богат от другите, по-благороден и прекрасен. И защо този, който царуваше в самотата си, се подчинява на мнението на уседналите? Старият дърводелец намира отплатата за своя труд в безупречно гладката дъска. Другият — в качеството на мълчанието в пустинята. Той е създаден, за да бъде забравен, щом веднъж се прибере. И ако страда от това, значи още не е достатъчно чист. Казвам ти: империята се крепи върху ценността на хората. Оня там е част от империята. И част от ствола на дървото. Ако мечтаеш той да придобие предимствата на продавача и за да му ги предоставиш в замяна, изпратиш продавача в пустинята, почакай няколко години, за да се порадваш на резултатите от труда си. Твоят продавач ще бъде велик господар, преговарящ на равна нога с вятъра, а другият ще се превърне в обикновен дюкянджия.“

Закрилям тези, които са благородни. И тяхната закрила е несправедливостта. Не се възмущавай от думите. Ако ги разстелеш по брега, тези синкави риби с дълги перки ще са несправедливо грозни. Но твоя е грешката: те бяха създадени за подводните сияния. Бяха красиви там, където свършва брегът. И капитаните от пясъците са хубави единствено там, където заглъхва градската врява, подканящите гласове на търговците и суетата. Тъй като няма суета в пустинята.

Нека се утешат. Те отново ще станат царе, ако го пожелаят, понеже аз не ще ги лиша от царството им и не ще им спестя страданието.

Дойде друга жена:

— Аз съм хубава, вярна и послушна съпруга. Живея само за него. Кърпя дрехите и лекувам раните му. Споделям лошите му дни. Но ето че той посвещава времето си на онази, която му се подиграва и го разсипва.

А аз й отговарям:

— Не се заблуждавай така за човека. Кой познава себе си? Вътре в себе си човек върви към истината, но човешкият ум наподобява планинско изкачване. Виждаш хребета, струва ти се, че го достигаш, и откриваш други хребети, други склонове и урви. Кой познава жаждата му? Има хора, които изпитват жажда по шума на реките и за да го чуят, приемат смъртта. Има такива, които изпитват жажда за това една лисичка да се сгуши до рамото им и отиват да я издебнат въпреки неприятеля. Жената, за която говориш, навярно се е родила от него. И затова той носи отговорност за нея. Ти си длъжен да се грижиш за своето творение. Той отива да я търси, за да може тя да го граби. Той отива да я търси, за да може тя да утоли жаждата си. Той не ще получи нежна дума в отплата, но и обидата не ще го накара да се почувствува ощетен. Тук не е въпрос за счетоводство, където една нежна дума прибавя и една обида отнема от цялото. Той ще получи отплата чрез саможертвата си. И чрез думата, която тя ще изрече и на която той ще я научи. Подобно на завърналия се от пустинята, за когото отличията не могат да бъдат отплата по същата причина, по която и неблагодарностите не могат да го ощетят. Къде виждаш да се говори за придобиване и притежание, когато става въпрос единствено да се само постигнеш, накрая да бъдеш и да умреш в пълния разцвет на своята същност? Кажи си, че отплатата е преди всичко смъртта, която най-сетне дарява покой на кораба. Щастлив е натежнелият от съкровища!