Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Казах им: „Не се срамувайте от омразите си.“ Тъй като бяха осъдили сто хиляди на смърт. И тези хора се лутаха из затворите с плочка на гърдите, която като добитък ги отличаваше от другите. Аз дойдох, завзех затворите и наредих тази тълпа да се яви пред мен. И тя с нищо не ми се стори различна от другите. Слушах, чувах и гледах. Видях ги как си поделят хляба, както другите, и се суетят, както другите, край болните деца. И ги люлеят, и бдят над тях. И ги видях как страдат, както другите, от нищетата на самотата, когато бяха самотни. И как плачат, както другите, когато онази там, между дебелите стени, започваше да изпитва сърдечно увлечение към друг затворник.

Спомням си какво ми разказаха моите тъмничари. И помолих да ми доведат оня, който си бе послужил с нож снощи, цял окървавен от престъплението си. И сам го разпитах. И се надвесих не над него, вече обречен на смъртта, а над необяснимата загадка на човека.

Животът се хваща там, където може да се вкорени. Във влажната вдлъбнатина на скалата пуска коренче мъхът. Предварително осъден от първия суховей, задухал от пустинята. Но той крие семената си, които няма да загинат, и кой твърдеше, че е безполезна тази поява на зеленина?

И тъй, научих от моя затворник, че се бяха подиграли с него. И той бе страдал от наранена гордост и тщеславие. Гордостта му и тщеславието му на осъден на смърт.

И ги видях да се притискат едни о други в студа. Приличаха на всички овце по земята.

И заповядах да се явят съдиите и ги попитах:

— Защо те са отделени от народа, защо носят на гърдите си плочки на осъдени на смърт?

— Това е справедливост — отговориха ми те.

И си мислех:

„Разбира се, това е справедливост. Понеже за тях справедливостта е да унищожават особеното. И съществуването на негрите за тях е несправедливост. И съществуването на принцесите, ако самите те са изполичари. И съществуването на художниците, ако нищо не разбират от живопис.“

И аз им отговорих:

— Искам да е справедливо да ги освободите. Помъчете се да проумеете. Защото в противен случай, ако разбият затворите и завземат властта, ще им се наложи на свой ред да ви затворят и да ви унищожат, и не мисля, че империята ще спечели от това.

Точно в този момент в цялата си очевидност ми се яви кръвожадната лудост на идеите и отправих към Бога тази молитва:

„Луд ли си бил да ги накараш да повярват в тяхното жалко бръщолевене? Кой ще ги обучи не на език, а как да си служат с един език! Тъй като от тази ужасна словесна бъркотия, сред вятъра от думи, те извлякоха неотложността на изтезанията. От глупави думи — несвързани или несполучливи — се родиха сполучливи уреди за мъчения.“

Но в същото време това ми се струваше наивно и пропито с желание да се родят.

Всички тези събития, не преживяни вече в тяхната същност, са измамни. Славата им е измамна. Както е измамен нашият ентусиазъм по отношение на този завоевател.

Тези новини са измамни, понеже нищо от тях не е в сила.

Обучението трябва да се опира на една рамка, на една арматура. Не на едно съдържание, което е винаги измамно.

Ще ти покажа нещо като голям пейзаж, които малко по малко ще се открои в мъглата изцяло, а не постепенно. Такава е истината на скулптора. Къде си видял да се появява носът, после брадичката, после ухото? Творението винаги е изведнъж даден образ, а не постепенна дедукция. Тя е работа на тълпата, която се трупа при творението и коментира, намесва се и гради около него.

Настана вечерта, когато отново заслизах от моята планина по склона на новите поколения, сред които вече нямах и едно познато лице, уморен предварително от хорските думи, и не намирах вече в звука от тяхната глъчка, нито от наковалните им песента на техните сърца — изпразнен от тях, сякаш не знаех езика им, и безразличен към едно бъдеще, което отсега нататък вече не ме засягаше — струваше ми се, че съм погребан. Колко бях отчаян от себе си, зазидан зад тази тежка крепостна стена от егоизъм (Господи, казвах на Бога, Ти се отвърна от мене, затова изоставям хората), и се питах какво беше ме разочаровало в делата им.

Нищо не ме насърчаваше да желая от тях каквото и да било. Защо да обременявам с нови стада палмовите си горички? Защо да разширявам двореца си с нови кули, когато вече влачех робата си от зала в зала като кораб в плътните морски води? Защо да храня други роби, когато, по шестима или седмина до всяка врата, те вече стърчаха като стълбове на дома ми и се разминавах по коридорите с тях, спотаени и притиснати до стените само защото минавах и чуваха шумоленето на робата ми? Защо да пленявам други жени, щом вече ги затварях в мълчанието си, след като се научих да не слушам, за да чувам? Понеже бях свидетел на съня им, щом веднъж клепачите се притвореха и очите им потъваха в това кадифе… Тогава ги напусках, преизпълнен с желание да се изкача на най-високата кула, потопена сред звездите, и да получа от Бога смисъла на съня им, тъй като по това време спяха и крясъците, посредствените мисли, унизителните умения и суетата, които се връщат в сърцето с деня — когато най-вече става дума да вземат връх над другарката си и да я детронират в сърцето ми. (Но ако забравех думите им, оставаше само игра на птица и сладостта на сълзите…)