Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Онова, което се създава, и онова, което умира и безспорно е по-голямо от тях, тъй като става дума за хора, преминава през хората, без да знаят как да го определят: но отчаянието им е негов знак. И ако умира една империя, ти откриваш тази смърт по това, че този или онзи губи вяра в империята. И е погрешно да го държиш отговорен за смъртта на империята: той само е посочил злото. Ала как би съумял да различиш причините от следствията? И ако моралът загнива, ти ще разчетеш знаците за това в подкупността на министрите. Можеш да им отсечеш главите: те бяха плодовете на разложението. Но ти не се бориш със смъртта, като погребваш труповете.

Ала трябва да се погребват несъмнено и ти ги погребваш. Отделям от другите тези, които са негодни. Но от чувство за достойнство забранявам да се водят полемики относно хората. Неприятни са ми слепците, ако си разменят обиди по повод недъга си. И защо бих си изгубил времето да ги слушам как се обиждат? Армията ми отстъпва, генералът обвинява нея и тя обвинява генерала. И заедно обвиняват лошите оръжия. Армията обвинява търговците. И търговците обвиняват армията. Освен това всички заедно обвиняват и други. А аз отговарям: „Трябва да се отсекат сухите клони заради знака на смъртта.“ Но е абсурдно да ги обвиняваш за смъртта на дървото. Дървото умира, когато умират клоните му. А мъртвият клон е само знак.

Тъй че ако видя как загниват, отсичам ги, без да се занимавам с тях, но насочвам погледа си другаде. Не са хората тези, които загниват, става дума за един човек, който загнива в тях. И се навеждам над болестта на архангела…

Добре зная, че единственият лек е в химна, а не в обясненията. Нима обясненията на лекарите някога са възкресили живот? Те казват: „Ето защо е починал…“ И този човек несъмнено е починал поради някаква познаваема причина и разстройство на вътрешните си органи. Ала животът беше нещо друго, освен подреждане на вътрешни органи. И когато всичко приготвиш според твоята логика, то е като да изковеш и поставиш в обков маслена лампа, която няма да засвети, докато първо не я запалиш.

Ти обичаш, защото обичаш. Няма никакво основание да се обича. Няма лек, освен съзиданието, понеже ти ще съградиш единението им само ако развълнуваш сърцата им. И дълбокият им подтик да действат ще бъде тази песен, с която ти си ги заредил.

И утре, разбира се, тя ще стане причина, мотив, подтик и догма. Тъй като логиците ще се надвесят над твоята статуя, за да изброят причините, поради които тя е хубава. И как биха сгрешили, щом е хубава? Което те знаят по други пътища извън логиката.

Защото ви нося голямата утеха, че няма за какво да съжалявате. Нито да отхвърляте. Тъй говореше баща ми:

„Ти си служиш с миналото си, както с пейзажа, където ей тук се издига планината, а там тече реката, и ти разполагаш свободно в него бъдещи градове, като се съобразяваш с вече съществуващите неща. И ако го нямаше това, което е, ти би измислил градове — мечта, които са леснопостижими, понеже на мечтите нищо не им оказва съпротива, но освен че са лесни, те са изгубени и разтворени в неограничената власт. Не се оплаквай от каменната си основа, която е точно тази, а не друга, защото качеството на една основа е да бъде. Така е и с моя дворец, моите зидове, моите порти.“

„Кой ли завоевател някога е съжалявал, завладявайки някоя територия, че там се издига планината, а тук се вие реката? Имам нужда от основа, за да бродирам, от правила, за да пея или танцувам, и от изграден човек, за да действам.“

„Ако съжаляваш за получената рана, все едно е да съжаляваш, че не си се самоосъществил или че не си се родил в друго време. Понеже цялото ти минало е само раждане в днешния ден. Така е, и това е всичко. Вземи го такова, каквото е, и не премествай планините. Те са такива, каквито са.“

Важна е само крачката. Тя е трайна, а не целта, която е илюзия на пътника, когато крачи от хребет към хребет, като че ли достигнатата цел имаше смисъл. Също така няма напредък без приемане на това, което е. Откъдето ти постоянно тръгваш. Не вярвам в отдиха. Защото този тук, ако е разкъсван от някакъв конфликт, неуместно е от негова страна да търси нетраен и долнопробен покой в сляпото приемане на един от двата елемента на спора. Къде виждаш, че кедърът би спечелил, ако избягва вятъра? Вятърът го ломи, но му създава устои. Мъдър е оня, който би съумял да отдели доброто от злото. Ти търсиш смисъл в живота, когато смисълът е първо да станеш самия себе си, а не да придобиеш жалкия покой, който забравата на конфликтите влива. Ако се раздираш от някакво противоречие, остави го да избуи — значи пускаш корен и се преобразяваш. Благословено да е твоето терзание, което ти помага да се родиш от самия себе си; тъй като никоя истина не се доказва и не се постига в очевидното. А тези от тях, които ти се предлагат, са само удобно уреждане на спорните неща и приличат на сънотворни дроги.