Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

В действителност покрай самотните си нощи ти позна тези отчаяни копнежи към тази или друга жена, чийто образ нахлуваше в паметта ти, тъй като всички се разхубавяват в мълчанието.

И мислиш, че самотата на войната ти налага да изпуснеш чудесната възможност. И все пак ти се учиш да обичаш само през ваканциите на любовта. Учиш се да цениш пейзажа само сред камънаците, които водят към билото, учиш се да почиташ Бога само чрез молитвите, които остават без отговор. Понеже ще те препълни догоре без страх от износване само това, което ти бъде дадено извън бързотека на дните, когато за теб времената ще са завършили и когато ще ти е позволено да пребъдеш, след като си завършил развитието си.

Естествено, ти можеш да се заблудиш и да ти дожалее за мъжа, който отправя своя зов в празната нощ и вярва, че в него времето тече напусто, като ограбва съкровищата му. Може да се разтревожиш за тази жажда за любов без любов, забравил, че по същество любовта е само копнеж, както го знаят танцьорите и танцьорките, създаващи своята поема от приближаването на любовта, докато биха могли да се слеят.

Казвам ти, пропуснатата възможност е тази, която има стойност. Нежността през затворническите стени — това е може би върховната нежност. Молитвата е плодотворна, докато Бог не отговаря. И тъкмо камъните и тръните подхранват любовта.

Не смесвай пламенното усърдие с употребата на запаси. Пламенност, която изисква за себе си, не е пламенност. Пламенното усърдие на дървото преминава в плодовете, които не му носят нищо в замяна. Така е и с мен по отношение на моя народ. Моето пламенно усърдие напоява овощните градини, от които нищо не чакам.

И тъй, не се затваряй също и в жената. За да търсиш там това, което вече си намерил в нея. Можеш само да се връщаш към нея от време на време, както оня, който живее в планината, слиза понякога до морето.

Несправедлив е оня, който казва за миниатюрната си къща:

— Построявам я, за да побере всичките ми истински приятели…

Какво си мислеше за хората този подагрен! Аз, ако поисках да си построя къща за моите приятели, не бих могъл да я съградя достатъчно голяма, понеже не познавам човек в света, у когото една част да не е мой приятел, колкото и незначителна да е тя, колкото и бегла да е, и дори у оня, на когото по моя заповед отсичат главата — аз бих отделил от него моя приятел, ако умеехме да делим хората на части. И не си мисли, че тук става дума за лесно разнежване, нито за снизходителност, обикновено пожелание или симпатия, тъй като аз оставам твърд, непреклонен и безмълвен. Ала колко многоброен е моят разпръснат приятел и как добре би изпълнил дома ми, ако го науча да върви.

А какво е истински приятел според другия, освен човек, на когото той може да повери пари, без риск да му ги открадне — и приятелството тогава е лоялност на прислужник; или да поиска услуга и да я получи — и приятелството е извличане на полза от хората; или оня, който при нужда би го защитил. И приятелството е отдаване на почит. Аз презирам аритметиката и наричам мой приятел този, когото видях у него, навярно дремещ, сгушен в обвивката си, но застане ли лице в лице срещу мен, започва да се освобождава от нея, след като ме е разпознал и ми се е усмихнал, дори ако трябва да ме предаде след време.

А другият, виждаш ли, нарича свои приятели тези, които биха изпили бучиниша вместо него — и как искаш всички да са радостни от това?

Този, който се считаше за добър, не разбираше приятелството. Баща ми, който беше жесток, имаше приятели и умееше да ги обича, като беше неподатлив на разочарованието, което е измамено скъперничество. Разочарованието е низост, защото какво се е разрушило от това, което първоначално си обичал у човека, ако у него има и нещо друго, което никак не обичаш? Но ти тутакси превръщаш в роб този, когото обичаш или който те обича, и го осъждаш, ако не поеме върху себе си повинностите на това робство.

Тогава другият, затова че един приятел му даряваше обичта си, превърна подаръка в задължения. А дарът на обичта ставаше задължение да изпиеш бучиниша и робство. Тъй че другият се смяташе за разочарован, което е отблъскващо. Тук в действителност няма разочарование, освен от роба, който зле е прислужвал.

Ще ти поговоря за пламенното усърдие, тъй като ще ти се наложи да преодолееш много упреци. Жената винаги ще те упреква за това, което даваш другаде, а не на нея. Според човека даденото на едно място е откраднато от друго. Такива са ни изградили забравата на Бога и употребата на стоки. Понеже това, което даваш, в действителност не намалява, а, напротив, увеличава богатствата ти за раздаване. Който обича всички хора чрез Бога, обича неизмеримо повече всеки един човек, отколкото някой, обичащ един-единствен и просто разстлал пред съучастника си оскъдното поле на личността си. Така също и оня, посрещащ лице в лице някъде далече опасностите на войната, дава повече на любимата, без тя да го знае, защото й дава някой, който е, за разлика от друг, глезил я денонощно, без изобщо да съществува.