Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Някои се учудваха от привидната му снизходителност спрямо отвратително непристойни прояви. А той знаеше, че в него няма място за снизходителност. Ала казваше: „Господи, аз не съм пратен тук за съдник. Има времена, отредени за съд, и хора, и аз самият мога да бъда призован да играя тази роля спрямо други. Вдигнах тази жена затова, че се страхуваше, а не за да я накажа строго. Да се е видяло някога спасител да хвърли давещия се обратно в морето, преценявайки, че е недостоен? Ти първо го спасяваш докрай, защото не спасяваш този човек, а Бога чрез него. След като вече си го спасил, само тогава можеш да наказваш строго. Така ти най-напред лекуваш осъдения на смърт, ако е болен, понеже ти е позволено да наказваш човек чрез тялото му, но не и да презираш тялото на един човек.“

А на тези, които ще кажат: „С каква цел го правиш, след като има толкова малка надежда да я спасиш?“, ще отговоря, че една цивилизация не се крепи на използването на своите изобретения, а на самото пламенно усърдие да правиш изобретения. И че ти не искаш твоя лекар да оправдава намесата си с качеството на неговия болен. Важна е преди всичко стъпката, тъй като целите са само привидни и са произволни етапи, а ти не знаеш къде отиваш. И отвъд този планински хребет има друг планински хребет. И отвъд този индивид има нещо друго, което ти спасяваш, когато би ставало дума само за религията на спасението. И ако действаш заради някаква цел, за която се плаща, и поискаш като в договор първо да ти бъде платено, ти си търгаш, а не човек.

Ти не можеш нищо да научиш за етапите, които са изобретение на езика. Единствено посоката има смисъл. Това, което е важно, е да вървиш към нещо, а не да си пристигнал, понеже човек никога никъде не пристига, освен в смъртта.

Тъй че аз разглеждах нейната разпуснатост като мъчително безпокойство и като отчаяние. Защото ако оставяш всичко да се изплъзва между пръстите ти, то ти си отказал да го задържиш. А разпуснатостта е просто отказ да бъдеш. И ти се отчайваш от тези съкровища, които едно след друго умират изхабени. Цветето увяхва, но за теб се превръща в семчица, а ти, който вярваше в цветето другояче, а не като в нещо преходно, ти се отчайваш. Казах ти, уседналият не е мъжът, който се влюбва в девойката, после взема за съпруга жената, после люлее детето, после възпитава детето на човека, после, остарял, раздава своята мъдрост и така винаги върви напред, а оня, който би искал да се спре в жената, да й се наслаждава като на единствена поема или на струпан запас, и скоро открива суетата на подобна стъпка, тъй като не съществува неизчерпаемо хранилище и зърнатият от планинските висоти пейзаж е само една постройка на твоята победа.

Тогава той прогонва жената или, разочарована, жената си намира друг любовник. Суетата на техния подход е отговорна за това. Защото е възможно да обичаш само през жената, а не жената. През поемата, а не поемата. През зърнатия от планинските висоти пейзаж. И разпуснатостта се поражда от мъчителното безпокойство, че не успяваш да бъдеш. Тъй човек, разяждан от безсъние, се обръща цяла нощ в постелята си, търсейки хладното рамо на леглото. Но едва докоснал се до него, го затопля и се лишава от него. И търси другаде траен извор на прохлада. Ала такъв не съществува, защото едва-що докоснат, запасът е вече разпилян.

Така е и с този или тази, които виждаха само празнотата на човешките същества, тъй като те са празни, ако не са прозорци или капандури към Бога. Затова в баналната любов ти обичаш само това, което ти се изплъзва, понеже в противен случай ето те преситен и отвратен от задоволените си желания. И добре го знаят танцьорките, дошли да ми изиграят любовта.

Тъй че бих желал да приобщя тази, която опустошаваше света и се хранеше с тръни, защото истинският плод се намира само през плода и никое същество, щом веднъж познаваш играта му, не може да те трогне до такава степен, както ти го искаш от него.

Трогва те единствено в мига, когато престанеш да му възлагаш надежди. Или вече е само образ, заблудена овца, крехко дете, или е тази уплашена лисица, която хапе ръката ти, когато я храниш и нима ще й се сърдиш, че е залостена в ужаса и омразата си? Нима ще разглеждаш като обида този жест или тази дума, когато ти стига да забравиш думите и безполезния смисъл, който пренасят, за да намериш отново Бога през нея?

А аз първи съм за отсичане на глави, когато моето правосъдие го е решило, щом оскърбяват мен. Но аз далеч превъзхождам тази лисица, която страда от капана — не за да й простя, понеже няма нищо за прощаване на тази височина, където се осъждам да бъда сам, а за да не чувам през безредните викове неподправеното й отчаяние.