Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Погледни градините ми, където градинарите по изгрев отиват да сътворят пролетта, те не спорят за плодниците, нито за венчелистчетата: те сеят семена.

И тъй, вие, обезсърчените, нещастните и победените, казвам ви: вие сте армията на една победа! Защото в този миг полагате начало и е хубаво да си толкова млад.

Но не вярвай, че е просто да промисляш настоящето. Понеже тогава дори материята, която трябва да използваш, ти се съпротивява, както никога не ще ти се съпротивяват твоите инвенции за бъдещето. И оня, който ляга в пясъка край някой пресъхнал кладенец и вече се изпарява на слънцето, как добре върви в унеса си. И колко лесни стават за него големите крачки, водещи към избавлението му. Колко удобно е да пиеш в унеса си, тъй като твоите стъпки доближават до теб водата като добре намазани с масло роби и няма никакви тръни, за да те задържат.

Ала това бъдеще, лишено от неприятели, не се осъществява — и ти агонизираш, пясъкът скрипти между зъбите ти и палмовата горичка, широката мудна река и песните на перачките бавно се преобръщат като лодка в смъртта.

Но човек, който върви наистина, охлузва глезените си в камъните, бори се с тръните и разкървавява ноктите си в морените. Предоставени са му всички стъпала на изкачването, които той трябва да превъзмогне, едно по едно. И водата — той бавно я създава с плътта си, с мускулите си, с мехурите по дланите си, с раните по нозете си. Размесвайки противоречиви реалности, той изтръгва водата от своята каменна пустиня със силата на ръцете си, както хлебарят, който меси тестото, усеща как то постепенно се втвърдява, наедрява с някаква мускулатура, която му се съпротивява, образува възли, които той трябва да разбие и това значи, че започва да създава хляба. Така е и с този поет или скулптор, който най-напред е обработвал поемата или камъка в такава свобода, че чак се е изгубвал в нея — тъй свободен е бил да направи усмихнато или разплакано лицето, да клони наляво или надясно и в подобна свобода не е успявал да се осъществи. Но идва времето, когато рибата кълве и когато въдицата устоява. Идва часът, когато това, което си искал да кажеш, не си го казал заради друга дума, която си пожелал да затаиш, понеже и това също си поискал да го кажеш и излиза, че тези две истини ти се съпротивяват. И ти започваш да задраскваш, както се заемаш да оформяш в глината една усмивка, започнала да те предизвиква. Ти не избираш едната или другата в името на словесна логика, а търсиш ключовия камък в свода на противоречивите си истини, тъй като нищо не е за губене — и отгатваш, че поемата се получава или че едно лице ще се появи от камъка, защото ето те вече обкръжен от любими неприятели.

Не слушай никога и тези, които искат да ти услужат, като те съветват да се откажеш от някой свой стремеж. Ти познаваш призванието си по тежестта му в теб. И ако му изневериш, осакатяваш самия себе си, но знай, че твоята истина ще се изгражда бавно, защото е раждане на дърво, а не откриване на формула, защото преди всичко времето играе роля, защото става дума за теб да станеш друг и да изкачиш трудна планина. Новото същество, което е отделена от разпокъсаността на нещата цялост, не ти е наложено като отговор на ребус, а като стихване на вътрешните спорове и изцеряване на раните. И ти ще познаеш властта му само когато вече се е самоосъществило. Ето защо винаги съм почитал бавността и мълчанието като отдавна забравени богове за човека.

Защото е хубаво да сте толкова млади, вие, лишените от наследство, нещастните и победените, които не знаехте да разчетете в наследеното от вас друго освен частта, свързана с лошия вчерашен ден. Но ако аз издигна храм и вие дойдете в него да попълните тълпата на вярващите, ако съм хвърлил у вас семената си и съм ви събрал там във величествено мълчание, за да се превърнете в бавна и чудотворна жътва, къде виждате място за отчаяние? Познати са ви изгревите в дни на победа, когато умиращите на смъртния си одър, болните от рак в зловонието си, сакатите с патериците си, длъжниците между съдебните пристави и затворниците между жандармите си, всички, в разделенията и болките си, се преоткриваха отново в победата като в ключов камък на свод, положен сред тяхната общност, и в тези утрини тая разединена тълпа се превръщаше в базилика за химна на победата.

Ти си виждал любовта да покарва, както растението пуска корени, с внезапно откликване на душите едни на други, навярно дори и под ударите на нещастието, превърнало се изведнъж в градеж и божествен ключов камък на свод, за да изтръгне от всички същата част, същото лице, което е готово да обедини усилията си с другите — и тогава идва радостта да поделиш хляба си или да направиш някому място до огнището си. Ти показваше отвращение — както оня подагрен с неговата миниатюрна къща, която приятелите ти даже не биха могли да напълнят — и изведнъж се отваря храмът, където единствен приятелят влиза, но е безброен.