Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Къде виждате място за отчаяние? Няма друго, освен вечно раждане. Несъмнено непоправимото съществува, но в него няма нищо тъжно или весело, то е самата същност на онова, което е било. Непоправимо е моето раждане, понеже ето ме тук сега. Миналото е непоправимо, но настоящето ви е предоставено като разхвърляни в нозете на строителя материали и на вас се пада честта да изковете от тях бъдещето.

Приятелят е този, който не отсъжда. Казах ти, той е този, който отваря вратата си на скитника, на патерицата му, на изправената му в някой ъгъл тояга и не го кара да танцува, за да оценява танца му. И ако скитникът разказва за пролетта по пътя отвън, приятелят приема в себе си пролетта. Ако разказва за ужаса на глада в селото, откъдето идва, приятелят заедно с него изстрадва глада. Вече ти казах, приятелят у човека е онази част, отредена за тебе, и отваря за теб една врата, която може би никога не отваря другаде. И приятелят ти е истински, и всичко казано от него е истинско, и той те обича, даже и ако те мрази в другата къща. И приятелят в храма, когото, благодарение на Бога, срещам отблизо, обръща към мене същото лице като моето, озарено от същия Бог, защото тогава е осъществено единението, даже ако другаде той е дюкянджия, а аз капитан, той градинар, а аз — моряк на кораб. Надмогнал нещата, които ни разделят, аз го открих и съм негов приятел. И мога да мълча пред него, тоест да не се страхувам за своите вътрешни градини, своите планини, урви и пустини, тъй като той не ще ги изпотъпче с обувки. Това, което, приятелю мой, приемаш от мен с любов, сякаш е посланикът на моята вътрешна империя. И ти се отнасяш добре с него, каниш го да седне и го изслушваш. И ето ни щастливи. Ала кога си ме виждал при прием на посланици да ги държа настрана или да ги отблъсквам, защото вдън тяхната империя, на хиляда дни път от моята, хората се хранят с ястия, които не ми харесват, или нравите им нямат нищо общо с моите. Приятелството е преди всичко примирие и духовно общуване над обикновените подробности. И аз нямам в какво да упреквам оня, който заема почетно място на трапезата ми.

Знай, че гостоприемството, учтивостта и приятелството са срещи на човека в човека. Какво бих правил в храма на един бог, който обсъжда ръста или пълнотата на вярващите, или в дома на един приятел, който не би приел патериците ми и би ме накарал да танцувам, за да ме критикува.

Ти ще срещнеш премного съдници по света. Ако става дума да ти придадат друга форма и да те закалят, остави тази работа на неприятелите си. Те добре ще се справят с това — както бурята, която извайва кедъра. Твоят приятел е създаден, за да те приюти. Знай, че когато идваш в храма, Бог не те съди, а те приема в лоното си.

Ако искаш да създадеш приятелства там, където вече има само подялба на провизии и произтичащи от това разделения на сърцето — защото поискаш ли да се намразят, хвърли им зърно, — преоткрий почитта към човека и знай, че в племето може да се диша само ако никой не критикува другия. Когато мислиш зло за приятеля си и го изразяваш, значи не си го срещнал на етажа, където са хората, там, където единствено се събират всички заедно — в храма. И тук не става дума нито за снизходителност, нито за слабост, нито за вялост в нравствеността. Твоята строгост се проявява другаде и другаде ти си съдник. И ще сечеш глави, ако е потребно, без да трепнеш. Защото, още веднъж повтарям, ти осъждаш на смърт, но първо лекуваш осъдения, ако е болен. Не се бой да посочиш тези противоречия, използвани от твоя несъвършен език, за да говори за хората. Тъй като нищо не е противоречиво освен езика, който е израз. Съществува една част у осъдения, която ти оставяш на палача, но има и друга част, която можеш да поканиш на трапезата си и нея нямаш никакво право да съдиш. Защото ти е заповядано да съдиш човека, ала ти е заповядано и да го почиташ. И въобще не става дума да съдиш един и да почиташ друг, а същия човек. Това е едно тайнство на моята империя, което се дължи само на непохватността на езика.

А мен не ме притесняват тези разделения за логици. Тъй като у оня, с когото воювам в своята пустиня и го обгръщам с ненавистта си, винаги съм намирал най-доброто упражняване на душата. Ние крачим, заплашителни, един срещу друг, с любов.

Споходиха ме мисли за суетата. Аз винаги съм я разглеждал не като порок, а като болест. И у жената, която съм виждал да тръпне за мнението на тълпата и да преправя държането и гласа си, щом станеше център на внимание, изпитвайки необикновено задоволство от подхвърлени по неин адрес думи, у тази, чиито бузи пламваха, защото я гледаха, аз виждах нещо различно от глупостта: болест. Как би могъл да изпиташ удовлетворение от другия, освен чрез любов и дар за него? И все пак задоволството от суетата й се струва по-сгряващо от полученото от благата, понеже би заплатила за това блаженство в ущърб на останалите си удоволствия.