Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (1 част)

Не прави тук никакви икономии. Няма спестена стока, когато става дума за вълненията на сърцето. Защото да даваш — то е да прехвърлиш мост през пропастта на твоята самота.

И когато даваш, не се тревожи да узнаеш на кого. Ще дойдат да ти кажат: „Този човек изобщо не заслужава такъв дар!“ Сякаш беше въпрос за стока, която ти би изчерпил. Дори оня, не послужил ти за нищо по отношение на даровете, които би могъл да поискаш, може да ти послужи за даровете, които ти ще му дадеш, защото чрез него ти ще служиш на Бога. И добре го знаят тези, които не изпитват недостойно състрадание към шанкъра на лакеите, но с готовност излагат живота си и си налагат без отсрочка сто дни път през камънаците с единствената цел да облекчат от шанкъра лакея на своите лакеи. И се показват недостойни, подчинени на лакейството на лакея само тези, които разчитат предварително на чувство за признателност от негова страна, тъй като той и сърцето си да изтръгне, пак не би успял да плати един твой поглед, ала чрез съхранителя ти си дарил на Бога, и тъкмо ти трябва ниско да му се поклониш за това, че е благоволил да приеме.

Аз самият очаквах през моята младост да се появи любимата, която ми водеха за съпруга с един керван, потеглил от тъй далечни граници, че хората в него бяха остарели. Ти виждал ли си някога керван да остарява? Тези, които застанаха пред стражите на моята империя, изобщо не познаваха собствената си родина. Защото през дългото пътуване бяха умрели онези, които биха могли да разкажат спомени за нея. И един след друг бяха погребани по пътя. И стигналите до нас имаха в наследство само спомени за спомените. И песните им, научени от по-старите, бяха само легенди за легендите. Ти виждал ли си по-чудно чудо от приближаването на този кораб, строен и подготвен за път в морето? И девойката, която почтително снеха на скъпоценна носилка, и която, обучена в словото, можеше да казва думата „извор“, добре знаеше, че за извор е ставало дума преди, в щастливите дни, и изричаше това слово като молитва, на която не може да се отговори, защото така ти се молиш на Бога заради човешките спомени. Още по-удивително беше, че тя умееше да танцува и този танц беше научила между камъните и тръните, и добре знаеше, че един танц е молитва, която може да съблазни царете, но при живота в пустинята не може да й се отговори. Така е и с твоята молитва, до смъртта ти, която е танц, който танцуваш, за да трогнеш един бог. Но най-удивително беше, че тя бе донесла със себе си всичко, което другаде трябваше да й послужи. И прохладните си гърди като гълъбици, за да кърми. И гладкия си корем, за да даде синове на империята. Тя беше дошла напълно готова, като крилата семчица, прелетяла морето, тя беше тъй добре оформена, тъй искрено очарована и преизпълнена със запаси, които никога не й бяха послужили, като теб, с твоите постоянни заслуги, твоите дела и взети уроци, които ще ти послужат чак в часа на смъртта, когато най-сетне ще си завършен; тя толкова малко беше използвала не само корема и гърдите си, които бяха девствени, но и танци, за да съблазнява царе, извори, за да потапя устни, и науката за букетите, когато въобще не бе виждала цветя, че пристигнала при мен в пълното си съвършенство, не й оставаше друго, освен да умре.

Казах ти го по повод молитвата, която е практика на любовта, благодарение на мълчанието на Бога. Ако беше намерил Бога, ти би се разтворил в Него, отсега завършен. И защо би се извисил, за да се самоосъществяваш? Когато този тук се свеждаше над жената, оградена с гордостта си като зад три реда крепостни стени, и спасението й беше тъй невъзможно, той отчаян оплакваше човешката орис: „Господи, казваше той, аз разбирам и чакам сълзите. Те са дъжд, разсейващ опасността от бурята, укротяване на гордостта и позволена прошка. Нека тази жена се отпусне и заплаче, и ще простя. Ала подобно на диво животно, защитаващо се с нокти и зъби срещу несправедливостта на твоето сътворение, тя изобщо не умее да не лъже.“

И му беше жал за нея, че толкова много се страхува. И мълвеше на Бога, говорейки за хората: „Ти вече веднъж ги уплаши със зъбите, бодлите, ноктите, отровите, острите черупки, тръните на твоето сътворение. Потребно е доста време, за да бъдат успокоени и да се върнат.“ А тази, която лъжеше — той добре знаеше, че тя беше тъй отдалечена, тъй изгубена и тъй дълго трябваше да върви, за да се върне!

И му беше жал за хората, че у тях се крият необгледни разстояния, които не умеем да разпознаваме.