Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Ти предъвкваш проблемите си и нищо не излиза наяве. Впускаш се от едно решение към друго, защото няма такова, което да те задоволи. Ти си нещастен поради липса на действие, понеже само движението въодушевява. И ето че си обзет от отвращение затова, че се чувствуваш разпилян и разединен. Тогава се обръщаш към мен да разреша споровете ти. И безспорно аз мога да ги разреша, като избера едното от решенията в ущърб на другото. Ако си станал пленник на своя победител, щеше да ми бъде позволено да ти кажа: ако сега си по-опростен чрез избора на една част за сметка на другата, несъмнено ето те готов за действие, ала ти намираш покоя на фанатика, покоя на термита, или покоя на страхливеца. Защото смелостта съвсем не се състои в това да си отидеш, нанасяйки удари по носителите на други истини.

Твоето страдание наистина те задължава да се измъкнеш от условията, които са го породили. Но е нужно да приемеш страданието си, за да бъдеш тласнат към своето издигане. Същото важи и за естественото страдание, причинено от болен крайник. То те задължава да се лекуваш и да не приемаш своето разложение.

Но човек, който страда от болни крайници и по-скоро е готов да ги ампутират, отколкото да се помъчи да ги излекува, за мен въобще не е смел, а луд или страхлив. Аз изобщо не желая да ампутирам човека, а да го изцеря.

Ето защо от планината, откъдето властвах над града, аз отправих към Бог тази молитва:

„Те са там, Господи, и настойчиво искат от мен своето значение. Те очакват своята истина от мен; Господи, но тя съвсем не е изкована още. Просветли ме. Аз меся тестото за хляб, за да се проявят корените му. Ала нищото не се стяга още и аз опознавам нечистата съвест на безсънните нощи. Но познавам и леността на плода. Тъй като всяко творение първоначално е потопено във времето, където трябва да се самопостигне.

Те ми носят в безпорядък своите желания, своите копнежи, своите нужди. Струпват ги на строежа ми също като материали, от които аз мисля да създам структурата, за да ги погълне в себе си храмът или корабът.

Ала няма да пожертвувам нуждите на едните заради нуждите на другите, величието на едните заради величието на другите. Мира на едните заради мира на другите. Ще ги подчиня всички едни на други, за да станат кораб или храм.

Защото осъзнах, че да подчиняваш означава да получаваш и да намираш точното място. Аз подчинявам камъка на храма и той не остава в безпорядък на строежа. И няма, гвоздей, с който да не служа на кораба.

Няма да слушам множеството, защото то не вижда кораба, който е над него. Ако ковачите на гвоздеи бяха мнозинство, те биха подчинили дъскорезачите на истината на ковачите на гвоздеи и не би се родил никакъв кораб.

Няма да създам мира на мравуняка чрез празен избор и палачи, и затвори, въпреки че би дошъл мирът, понеже, създаден от мравуняка, човекът щеше да бъде предназначен за мравуняка. Но малко ме е грижа да увековечавам човешкия род, ако той не пренася своя багаж. Съсъдът наистина е най-необходим, ала от питието зависи цената.

Няма и да помирявам. Защото да помиряваш значи да се задоволяваш с отвратителната хладка смес, в която са се помирили ледени и горещи напитки. А аз искам да спася хората със собствения им вкус. Тъй като всичко, което търсят те, е желателно, техните истини са съвършено очевидни. На мен се пада да създам образа, който да ги обхване. Понеже корабът е мерилото за истината на дъскорезачите и за истината на ковачите на гвоздеи.

Но ще дойде часът, Господи, когато ти ще проявиш милосърдие към моята разкъсваща болка, на която нищо не отказах. Тъй като аз се домогвам до спокойната яснота, която сияе над възприетите вътрешни спорове, а не до покоя на поддръжника, изтъкан наполовина от любов, наполовина от омраза.

Когато се възмущавам, Господи, то значи, че още не съм проумял. Когато хвърлям в затвора или екзекутирам, то значи, че още не мога да обгърна. Защото този, който си създава една крехка истина, като предпочитанието на свободата пред принудата или на принудата пред свободата, поради това, че не се е издигнал над един празен език, в който думите си показват език една на друга, такъв човек усеща как кипва от гняв, когато някой поиска да му противоречи. Ако крещиш силно, то твоят език е недостатъчен и ти се опитваш да надвикаш другите. Но срещу какво, Господи, бих възроптал, ако съм достигнал до твоята планина и съм видял да се върши работата през скоротечните думи? Този, който дойде при мен, ще го приема. Този, който се разпали срещу мен, ще го разбера в грешката му и ще му поговоря тихо, за да се завърне. И в тази болка няма да има нищо подобно на отстъпка, подлизурство или зов за одобрение, а през нея аз ще разчета така ясно въодушевлението на неговото желание. Като го направя свое, понеже ще съм възприел и него. Гневът не прави човека сляп: гневът се ражда, защото човек е сляп. Ти се възмущаваш от тази, която показва злобата си. Но тя разтваря дрехата си, ти виждаш рака и прощаваш. Защо да се дразниш от това отчаяние?