Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Защото дава на господаря на роби една част труд и една част отказ от труд. Така е в живота, понеже той би могъл безспорно да работи повече или да работи по-малко. Ако поискаш сега едната част да погълне другата, трудът да погълне отказа от труда, ще кажеш на човека: „Ти, който приемаш този труд въпреки огорчението, защото единствено в този труд намираш своето достойнство и приложението на творчеството си, ти имаш право, защото трябва да твориш където може да се твори. И няма никакъв смисъл да съжаляваш, че господарят не е някой друг. Него просто го има, както я има епохата, в която си роден. Или планината в твоята страна…“

И не си поискал от него да работи повече, нито си усилил собствения му спор със самия себе си, тъй като си му предложил една истина, която е помирила неговите две части в съществото, което те интересува. То ще закрачи, ще се разрасне и човекът ще се насочи към труда.

Или желаеш частта на отказа от труд да погълне частта на труда. И ще му кажеш:

„Ти си този, който въпреки камшика и изнудването с хляба отдаваш на желаната работа само несъкратимата част, без която би умрял. Каква смелост има в поведението ти! И колко си прав, понеже ако поискаш господарят да е уязвим, ти нямаш друго средство, освен предварително да повярваш, че си победител. Това, което въобще не отстъпваш в сърцето си, е спасено. И логиката изобщо не ръководи творенията.“

И ти не си пожелал от него да работи по-малко, нито си усилил собствения му спор със самия себе си. А си му предложил една истина, която е помирила неговите две гледни точки в съществото, което те интересува. То ще закрачи, ще се разрасне и човекът ще се насочи към бунта.

Ето защо аз нямам никакви врагове. В неприятеля аз виждам приятеля. И той става такъв.

Вземам всички парчета. Не е нужно да променям парчетата. Но аз ги свързвам чрез друг език. И същото същество ще се развие по различен начин.

Ще нарека „истинско“ всяко нещо от твоите материали, което ти ми донесеш. И ще нарека „достоен за съжаление“ образа, който те съставят. И когато моят образ ги погълне по-добре и се развие според моето желание, ти ще си мой.

Затова казвам, че имаш право да градиш своята стена около изворите. Но ето тук други извори, които въобще не са обхванати от нея. И на твоето духовно същество се пада да срути стената ти, за да я престроиш. Ала ти я престрояваш върху мен и аз ставам семе във вътрешността на твоите крепостни стени.

Осъждам тщеславието ти, но не и твоята гордост, понеже ако ти танцуваш по-добре от някоя друга, защо ще се злепоставяш, унижавайки се пред някой, танцуващ лошо? Съществува форма на гордост, която е любов към добре изпълнения танц.

Но любовта към танца съвсем не е любов към теб, която танцуваш. Ти извличаш своя смисъл от творението си, творбата не става по-ценна от това, че ти си я създала. И никога не ще бъдеш завършена, освен в смъртта. Единствено суетната се задоволява, спира се сред път, за да се любува на себе си, и потъва в самообожание. Тя няма какво да получи от теб, освен ръкопляскания. Ние обаче презираме подобни апетити, ние, вечни номади, поели пътя към Бога, защото нищо в нас не може да ни задоволи.

Суетната се е спряла в себе си, повярвала, че човек е придобил облик преди часа на смъртта. Ето защо тя не би могла вече нито да получи, нито да даде, точно по подобие на мъртвите.

Смиреността на сърцето съвсем не изисква да се унижаваш, а да се отвориш. Това е ключът на замените. Само тогава ти можеш да даваш и да получаваш. И аз въобще не умея да различавам една от друга тези две думи за един и същ път. Смирението съвсем не е покорност към хората, а към Бог. Същото е при камъка, подчинен не на камъните, а на храма. Когато служиш, ти служиш на съзиданието. Майката е скромна по отношение на детето и градинарят — пред розата.

Аз, царят, без стеснение ще ида при орача, за да почерпя от неговите знания. Той знае повече, отколкото един цар за оранта. И от признателност, че ме учи, ще му благодаря, без да мисля, че се принизявам. Защото е естествено науката за оранта да тръгва от орача към царя. Но презирайки всяка суета, няма да поискам той да ми се възхищава. Защото оценката тръгва от царя към орача.

Срещнал си в живота си тази, която се смяташе за идол. Какво би получила тя от любовта? Всичко, дори радостта ти да я срещнеш отново, се превръща в дар, в знак на почит към нея. Но колкото подаръкът е по-скъп, толкова по-ценен е той: тя щеше да изпита по-голяма наслада от твоето отчаяние.