Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Тя поглъща, без да се храни. Завладява те, за да те изпепели в своя чест. Тя прилича на крематориум. Обогатява се в скъперничеството си с напразно уловена плячка, вярвайки, че ще намери радост в това натрупване. Но трупа само пепел. Защото твоите дарове трябваше да послужат всъщност за път от единия към другия, а не за попадане в плен.

Понеже вижда в тях залози, тя ще се пази да ти дава залози в замяна. Поради липса на пориви, които биха те задоволили, фалшивата й сдържаност ще претендира, че единението освобождава от знаците. Това е белег за неспособност да обичаш, а не извисяване в любовта. Ако скулпторът презира глината, той омесва вятъра. Ако твоята любов презира знаците на любовта, под предлог да достигне същността, тя вече е само фразеология. Аз искам от теб желания, подаръци и доказателства. Би ли могъл да обичаш имението, ако изключваше поред, като излишни, понеже са прекалено конкретни, мелницата, стадото, къщата? Как да съградиш любовта, която е лице, разчетено през канавата, ако няма канава, върху която да го нарисуваш?

Тъй като не съществува катедрала без церемониал на камъните. И не съществува любов без церемониал с оглед на любовта. Аз достигам до същността на дървото само ако то бавно е оформило земята според церемониала на корените, на стъблото и на клоните. Тогава ето че то става единствено. Това дърво, а не някое друго.

Ала тази жена презира замените, от които би се родила. Тя търси в любовта обект, който може да улови в плен. И такава любов няма никакво значение.

Тя вярва, че любовта е подарък, който може да затвори в себе си. Ако я обичаш, значи тя те е спечелила. Затваря те в себе си, вярвайки, че се е обогатила. И тъй, любовта съвсем не е съкровище за завладяване, а двустранно задължение. И плод на един приет церемониал. И лице на пътищата на замяната.

Тази жена никога няма да се роди. Защото ти би могъл да се родиш само от една мрежа от отношения. Тя ще си остане недоносено семе, с неупотребена сила, студена по душа и сърце. Ще остарее, мрачна като надгробен паметник, сред суетата на своите завоевания.

Тъй като ти не можеш нищо да си присвоиш. Ти съвсем не си каса за ценности. Ти си възелът на своето многообразие. Същото е с храма, който е смисъл на камъните.

Отвърни се от нея. Нямаш надежда да я направиш нито по-хубава, нито по-богата. Твоят диамант се е превърнал за нея в скиптър, корона и знак за надмощие. За да се възхитиш, дори на един накит, е потребно смирение на сърцето. Тя въобще не би се възхитила: тя завиждаше. Възхищението подготвя любовта, а завистта подготвя презрението. Тя ще презре в името на диаманта, който най-сетне е обсебила, всички други диаманти на земята. И ти ще си я откъснал още повече от света.

Ти ще си я откъснал от самия себе си, понеже в нейните очи този диамант съвсем не е път от теб към нея, нито от нея към теб, а дан за твоята зависимост.

Ето защо всеки дар в знак на почит ще я направи по-сурова и по-самотна.

Кажи й:

„Аз наистина бързах към теб, в радостта да те срещна. Изпратих ти послания. Задоволих желанията ти. Сладостта на любовта за мен беше този избор, че те желаех над мен самия. Давах ти права, за да се почувствувам обвързан. Предлагах себе си, за да ти помогна. Същото е с розовия храст, който отглеждам. Аз се поставям в зависимост от моя розов храст. Моето достойнство не се накърнява с нищо от задълженията, които поемам. И така съм задължен към моята любов.

Въобще не се боях да се обвържа и помолих да бъда приет. Свободно се приближих, защото никой на света не ме превъзхожда. Но ти зле изтълкува моя зов, понеже прочете в него моята зависимост: аз съвсем не бях зависим. Бях щедър.

Ти преброи моите стъпки към теб, хранейки се не с любовта ми, а с почитта на любовта ми. Погрешно схвана значението на моята загриженост. Аз пък ще се отвърна от теб, за да отдам почит само на тази, която е скромна и ще бъде озарена от моята любов. Ще помогна да се извиси само на тази, която моята любов ще извиси. Така, както ще се погрижа за недъгавия, за да го изцеря, а не да го полаская: потребен ми е път, а не стена.

Ти се домогваше не до любовта, а до някакъв култ. Ти прегради пътя ми. Ти се издигна на пътя ми като идол. Аз нямам какво да правя с тази среща. Отивах другаде.

Не съм нито идол, за да ми служат, нито роб, за да служа. Ще пропъдя всяка, която предявява права над мен. Аз съвсем не съм предмет, оставен за залог, и никому не съм длъжник. На мен също никой не ми е длъжник: от тази, която ме обича, аз непрестанно получавам.