Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

От кого си ме купила, че предявяваш права над тази собственост? Аз съвсем не съм твоето магаре. Дължа на Бог може би да ти остана верен. Но не на теб.“

Същото е с империята, когато един войник й дължи живота си. Това въобще не е кредит от империята, а кредит от Бог. Бог повелява човекът да има смисъл. А пък смисълът на този човек е да бъде войник на империята.

Същото е с часовоите, които ми дължат почести. Аз ги изисквам, но не задържам нищо от тях за себе си. През мен часовоите имат задължения. Аз съм възелът на дълга на часовоите.

Същото е с любовта.

Но ако срещна тази, която се изчервява и заеква и има нужда от подаръци, за да се научи да се усмихва, защото те за нея са морски вятър, а не плячка, тогава ще се превърна в път, който я прави свободна.

Няма да тръгна нито да се унижавам, нито да я унижавам в любовта. Аз ще съм около нея като пространството и в нея като времето. Ще й кажа: „Не бързай да ме познаеш, в мен няма нищо за улавяне. Аз съм пространство и време, където да се само постигнеш.“

Ако тя има нужда от мен, както семчицата от земята, за да стане дърво, няма да я задушавам чрез моето самодоволство.

Няма да я почитам и заради самата нея. Ще я сграбча здраво с ноктите на любовта. Моята любов за нея ще е орел с могъщи криле. И тя ще открие не мен, а през мен — долините, планините, звездите, боговете.

Не е въпрос за мен. Аз съм само този, който пренася. Не е въпрос за теб: ти си само пътека към ливадите по изгрев-слънце. Не е въпрос за нас: ние заедно сме преход за Бог, който взема назаем нашето поколение за един миг, и го изтощава.

Омраза не към несправедливостта, защото тя е миг на преход и става справедлива.

Омраза не към неравенството, защото то е йерархия — видима или невидима.

Омраза не към презрението към живота, защото ако се подчиняваш на нещо по-велико от теб, даряването на живота ти става замяна.

Но омраза към постоянния произвол, защото той унищожава самия смисъл на живота, който е дълготрайност в самия предмет на твоята замяна.

Ти ще разчетеш в настоящето съществото, в което се превръщаш. Ще го изкажеш. То ще придаде смисъл на хората и на човешките дела. Няма да изисква нищо от тях в настоящия момент освен това, което те дават и вече са давали вчера. Нито повече смелост, нито по-малко смелост, нито повече жертви, нито по-малко жертви. Изобщо не става въпрос да ги възхвалявам пред теб, нито да заклеймявам каквато и да е част от тях. Нито първоначално да променям нещо у тях. Става дума само да ги изкажа пред теб. Защото от същите техни късове ти можеш да изградиш някаква желана от теб конструкция. И те желаят този словесен изказ, понеже не знаят какво да правят със своите късове.

Но ти ставаш господар на всеки, когото изразяваш. Защото добиваш власт над този, който е търсел своя обект, когато въобще не е намирал своя път или своето решение. Тъй като човекът е подвластен на духа.

Ти ги преценяваш не като съдия, а като бог, който властва. Ти намираш мястото им и ги заставяш да се самопостигнат. Останалото ще дойде от само себе си. Защото си създал устоите на съществото. Отсега нататък то ще се храни и ще превръща в свое останалото от света.

Нямаше нищо друго освен някаква лодка, изгубена в далечината сред спокойствието на морето.

Несъмнено има, Господи, друга гледна точка, откъдето този рибар там някъде в неговата лодка щеше да ми се яви като пламък от усърдие или възел от гняв, извличащ от водите хляба на любовта заради жената и децата, или нищожната надница. Или щеше да ми се покаже болестта, от която той може би умира, която го изпълва и изгаря.

Нищожност на човека? Къде виждаш да има нищожност? Ти съвсем не мериш човека със земемерски аршин. Точно обратното, когато вляза в лодката, всичко става огромно.

Стига ти само, Господи, да забиеш в мен котвата на болката, за да позная себе си. Ти дръпваш въжето и аз се пробуждам.

Може би човекът от лодката е подчинен на неправдата? Нищо не се променя в гледката. Същата лодка. Същото спокойствие над водите. Същото безгрижие на светлината.

Какво имам да получа от хората, ако не стана смирен за тях?

Господи, приобщи ме към дървото, което съм. Вече нямам смисъл, ако съм сам. Нека се крепят на мен. Нека аз се крепя на другия. Нека Твоите йерархии ме заставят. Аз съм тук, съкрушен и нетраен.

Имам нужда да бъда.

Говорих ти за хлебаря, който омесва с ръка тестото за хляба и докато то се поддава, значи нищо не се е получило. Но ето че идва часът, когато тестото, както казват, „се стяга“. И ръцете откриват през безформената маса силови линии, напрежения и съпротива. В тестото за хляб се развива мускулатура на корени. Хлябът завладява тестото, както дървото завладява земята.