Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Харесва ми такъв баща на извършилия прегрешение син, който сам поел върху себе си безчестието потъва в траур и покаяние. Защото той е едно със сина си. Но тъй като е свързан със своя син и поведението му е направлявано от него, той ще реагира вместо него. Защото аз не познавам никакъв път, който да има само една посока. Ако ти отхвърлиш отговорността за пораженията, няма да бъдеш отговорен и за победите.

Ако обичаш тази, която живее в дома ти и е твоя жена, а тя сгреши, няма да тръгнеш да се смесваш с тълпата, за да я осъждаш. Ти си едно с нея и ще изречеш присъда преди всичко над себе си, защото си отговорен за нея. Твоята родина е сгрешила? Настоявам да осъдиш себе си: ти си едно с нея.

Защото несъмнено ще пристигнат чужди наблюдатели, пред които ще се червиш. И за да се пречистиш от срама, ще отхвърлиш солидарната отговорност за грешките й. Ала ти всъщност се нуждаеш от нещо, с което да се почувствуваш солидарен. За тези, които са плюли по дома ти? Те са имали право, ще кажеш. Може би. Но аз искам да си съпричастен към дома си. Да се отдръпнеш от плюещите. Ти не трябва да плюеш върху себе си. Ще се върнеш вкъщи, за да проповядваш: „Какъв срам, ще кажеш, защо съм тъй грозен във вашите очи?“ Защото ако те ти влияят и те покриват с позор, а ти приемаш позора, тогава ти можеш да им повлияеш и да ги разхубавиш. Понеже си разхубавил себе си.

Твоят отказ да плюеш съвсем не е прикриване на грешките. Това е споделяне на вината, за да я изкупиш.

Тези, които престават да бъдат солидарни и сами насъскват чужденците: „Погледнете това разложение, аз нямам нищо общо с него…“ Ала не съществува нищо, с което да са солидарни. Те ще ти кажат, че са солидарни с хората, или с добродетелта, или с Бога. Ала това вече са само кухи думи, щом не означават възел от отношения. И Бог слиза до къщата, за да се преобрази в къща. И за смирения, който пали свещите, Бог е дълг към запалването на свещите. И за оня, който е солидарен с хората, „човек“ съвсем не е обикновена дума в речника му, „човек“ означава тези, за които е отговорен той. Прекалено лесно е да се измъкнеш и да предпочетеш Бог пред паленето на свещите. Ала аз не познавам човека, а човеците. Нито свободата, а свободните хора. Нито щастието, а щастливите хора. Нито красотата, а красивите неща. Нито Бог, а пламенното усърдие на свещите. И тези, които се стремят да постигнат същината другояче, а не като раждане, показват само суетата си и празнотата на сърцата си. И нито ще живеят, нито ще умрат, понеже човек не живее и не умира от думи.

Ала при оня, който изрича присъди и щом вече не е солидарен с нищо, съди за себе си, ти се спъваш в суетата му като в стена. Тъй като става въпрос за неговия образ, а не за любовта му. Вече не става дума за него като връзка, а за него като предназначен за гледане предмет. И това е съвършено безсмислено.

Тъй че ако хората от твоята къща, от твоя имот, от твоята империя те карат да се срамуваш, ти ще твърдиш неискрено, че се провъзгласяваш за чист, за да ги пречистиш, понеже си едно с тях. Ала не си едно с тях пред наблюдателите, ти реабилитираш само себе си. Защото с право ще ти кажат: „Ако те са като теб, защо не са тук да плюят заедно с теб?“ Ти ги натикващ отново в срама им и се храниш с падението им.

Наистина, някой може да е възмутен от низостта, пороците, позора на своя дом, на своя имот, на своята империя и да се измъкне оттам, за да подири честта. Той е знак, понеже е едно с тях, за честта на своите. Нещо живо от тяхната чест го изпраща. Той е знак, че други се стремят да се издигнат отново към светлината. Ала това е едно твърде опасно дело, тъй като му е потребно повече мъжество, отколкото пред смъртта. Той ще намери готови свидетели, които ще му кажат: „Ти си част от това разложение!“ И ако той уважава себе си, ще отговори: „Да, но аз излязох оттам.“ И съдниците ще кажат: „Тези, които са чисти, ето ги, те излизат. Които остават, са тлен.“ И ще те превъзнасят, но единствено теб. А не твоите в твое лице. Ти ще си създадеш собствена слава от славата на другите. Но ще бъдеш сам, както суетния или както мъртвия.

Ти владееш, ако тръгнеш, едно опасно послание. Защото си знак за тяхната чест, понеже страдаше. И ето че ги отделяш от себе си.

Ти имаш надежда да бъдеш верен само ако пожертвуваш суетата на своя образ. Ще кажеш: „Аз мисля като тях.“ И ще те презрат.

Ала малко ще те е грижа за презрението, защото ти си част от това тяло. И ще повлияеш върху това тяло. И ще му вдъхнеш своето собствено влечение. И ще получиш своята чест от тяхната чест. Няма на какво друго да се надяваш.