Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

И тъй като изобщо не ги слушах, аз ги чух. Едните благоразумни, другите не. И онези жени, които вършеха зло заради самото зло. Защото те не намираха в него друга радост, освен разгорещяването на лицата си и някакво смътно чувство, подобно на движението на пантерата. Тя мята синята си лапа, за да заслепи с блясъка си.

В това аз виждах нещо от огъня на вулкана, който е сила без правила, без приложение. Но е нещо от същия огън, който изгражда едно слънце. И от слънцето, което изгражда цветето. Както от последица към последица твоята утринна усмивка или твоят стремеж към любимата придава значение на всяко нещо. Защото ти е достатъчен един полюс, за да те съедини и от този момент ти започваш да се раждаш.

Но онези жени вече са само рана от изгаряне…

И ти го виждаш добре при дървото, което е привиден сън и мерило, и леност, и ухание, разпростряно наоколо като царство, въпреки че дървото може да подхрани барута или пожара, прахосвайки завинаги силата си. Така от теб и от твоя сдържан гняв, и от твоята ревност, и от хитрините ти, и от тази разпаленост на сетивата, която прави тъй трудна за теб настъпилата нощ, аз искам да направя едно спокойно дърво. Не чрез ампутиране, а тъй както семето спасява в дървото едно слънце, което би отишло да стопи леда и да изтлее с него, духовното семе, което ще те изгради в твоята собствена обвивка, без да отхвърли нищо от тебе, без да те ампутира, без да те кастрира, а като слее хилядите ти качества в твоя цялост.

Ето защо аз ще ти кажа не „Ела при мен да те окастря,“ нито „да те смаля“, нито „да те оформя“, а „Ела при мен, за да те накарам да се родиш за себе си“. Ти подчиняваш на мен своите разпръснати материали и аз те връщам на теб самия, станал едно цяло. Съвсем не съм аз този, който върви в теб. Ти си този, който върви. Аз не съм нищо, освен твоето мерило. И онази, разпасана и замисляща зло. Затова, че жестокостта на знойните нощи те тласка към злото, когато се обръщаш и преобръщаш, без да се само осъществиш, напълно прекършена и изоставена, и съкрушена. Лош часовой на беззащитен град. И аз добре виждам как тя не знае какво да прави с разпръснатите си материали. И вика певеца, и той пее. „Не, казва тя, да си върви.“ Вика втори, после трети. И ги похабява. После се надига от отегчение и събужда приятелката: „Непреодолима е моята скука! Песните не могат да ме разтушат…“

После пък любовта — и този, и онзи, и другият… тя ги опустошава един след друг. Защото търси в тях своята цялост, а как би могла да я открие там? Въобще не става дума за изгубен предмет между предмети.

Но аз ще дойда в безмълвието. Ще бъда невидим шев. Няма да променя нищо в материалите, нито мястото им даже, но ще им възвърна тяхното значение, аз, незрим любовник, който заставя жената да се самоосъществи.

Музикален инструмент без музикант, очарован от звуците, които издаваш. Виждал съм така детето да се забавлява, като подръпва струните, и да се радва на силата на ръцете си. Ала звуците никак не ме интересуват, аз искам да видя как се пренасяш в мен. Но нямаш какво да пренасяш, понеже теб въобще те няма, щом нехаеш да се само осъществиш. И подръпваш наслуки струните си, в очакване на по-странен звук от предишния. Защото те измъчва надеждата да срещнеш творбата сред пътя (сякаш става дума за плод, който да намериш извън себе си) и да върнеш обратно в плен своята поема.

Но аз искам да си семе със здрави устои, което усвоява почвата наоколо заради своята поема. Искам да си с изградена душа, вече готова за любовта — а не търсещ във вечерния вятър някакво лице, което да те плени, понеже в теб няма нищо за пленяване.

Така ти възхваляваш любовта.

Така ти възхваляваш справедливостта. А не справедливите неща. И лесно ще станеш несправедлив в частните случаи, за да й услужиш.

Ще възхваляваш любовта към ближния, но лесно ще станеш жесток в частните случаи, за да й услужиш.

Ще възхваляваш свободата и ще струпваш в твоите затвори тези, които въобще не пеят като теб.

И тъй, аз познавам справедливи хора, а не справедливостта. Свободни хора, а не свободата. Хора, одухотворени от любовта, а не любовта. Както не познавам нито красотата, нито щастието, а щастливи хора и красиви неща.

Ала е трябвало най-напред да се действа и да се гради, и да се учи, и да се твори. После идват наградите.

Но те, обитаващи парадното си ложе, считат, че е по-просто да достигат същността, без преди това да градят многообразието. Същото е при пушача на хашиш, който си доставя за няколко гроша опияненията на твореца.