Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Тъй като учейки те, аз ти налагам принуда. Но щом е абсолютна, тя вече е невидима, както задължението да заобиколиш, за да потърсиш вратата в стената, и ти нито ме упрекваш, нито се оплакваш от това.

Защото правилата на играта за детето са принуди. Ала то ги желае. Защото виждаш как моите първенци се домогват до службите и задълженията на първенци, които са принуди. И жените виждаш как спазват обичая в избора на накитите си, които се менят всяка година, и тук също става дума за един език, който е принуда. Тъй като никой не желае свободата да е неразбираем.

Ако наричам „къща“ определено подреждане на камъните, ти не си свободен да променяш думата, под страх да останеш сам от неумение да бъдеш разбираем.

Ако точно такъв ден в годината наричам весел и празничен, ти не си свободен да не се съобразиш с това, под заплахата да останеш сам, защото би прекъснал общуването си с народа, от който произхождаш.

Ако извличам едно имение от определено съчетание между моите кози, овце, жилища и планини, ти не си свободен да го отхвърлиш, под заплахата да останеш сам, защото не би обединил усилията си с другите, когато работиш за разхубавяването на имението.

Свободата ти, когато е стопила ледниците в локва, преди всичко те оставя сам, защото ти вече не си съставна част от ледника, който изкачва слънцето под снежното си наметало, а си равен на другия и на същото равнище, заплашени да се намразите заради вашите различия и стигнали до състояние на покой, каквото скоро намират разбърканите билярдни топки, вече неподчинени на нищо, което доминира над вас, даже на абсолюта на езика, ето ви лишени от всякакво общуване помежду ви, щом всеки си е измислил свой собствен език, щом всеки си е избрал свой празничен ден, ето ви откъснати едни от други и по-самотни от звездите в тяхната непреодолима самота.

Защото какво бихте могли да очаквате от вашето братство, ако то не е братство в дървото, чиито съставни части сте вие, което е по-висше от вас и извън вас, понеже аз наричам „кедър“ принудата на камъка, която съвсем не е плод на камъка, а на семчицата.

Как бихте могли да станете кедър, ако всеки от вас избира дървото, което трябва да се изгради или изобщо не желае да служи на някакво дърво, или дори се противопоставя на израстването на едно дърво, което той ще назове „тирания“, и ламти за същото място; по-добре някой арбитър да отсъди вместо вас и да служите на дървото, отколкото да искате то да ви служи.

Ето защо аз хвърлих моята семчица и ви поставям под нейна власт. И зная, че съм несправедлив, ако справедливост означава равенство. Защото създавам силови линии, напрежения и образи. Ала благодарение на мен вие, които преобразих в клони, ще се храните със слънце.

За моето посещение при спящия часовой.

Защото е добре да бъде наказан със смърт. Понеже на неговата бдителност се крепят толкова сънища със забавено дишане, когато животът ти влива сили и се възобновява през теб, сякаш морето пулсира във вдлъбнатината на незнаен залив. И затворените храмове, пълни със свещена утвар, бавно събирана като мед, толкова пот и удари с длето, и удари с чук, и пренесени камъни, и похабени очи от бодовете с иглата върху златоткани одежди, за да ги изпъстрят с цветя, и изящни наредби под вещината на благочестиви ръце. И хранилищата за продукти, за да се понесе по-леко зимата. И свещените книги в хранилищата на мъдростта, където почива залогът на човека. И болните, на които помагам в смъртта, като я правя умиротворена по обичая сред техните близки, и почти незабележима, понеже просто се предава по-нататък родовото наследство. Часовой, часовой, ти си смисъл на крепостните стени, а те са ножница за крехкото тяло на града и му пречат да се разпадне, защото ако се пропукат, вече няма да има кръв за тялото. Ти ги обхождаш, открит за слуховете от една пустиня, която готви оръжията си и като морски прилив неуморно те връхлита отново и като те застрашава, едновременно те оформя и закалява. Защото не може да се различи онова, което те опустошава, от това, което ти създава устои, тъй като един и същ вятър вае дюните и ги заличава, един и същ прилив изсича стръмните скали и ги рони, една и съща принуда оформя душата ти или я затъпява, един и същ труд ти позволява да живееш и ти пречи в това, една и съща изцяло задоволена любов те преизпълва и изпразва. И неприятелят ти е самата твоя форма, защото те заставя да се изградиш във вътрешността на крепостните си стени така, както би могло да се каже за морето, че то е неприятел на кораба, понеже е готово да го погълне и понеже корабът е преди всичко борба с морето, но също може да се каже, че то е стена, граница и форма на същия кораб, тъй като в течение на поколенията тъкмо поренето на вълните от вълнореза постепенно е оформило кила, който е станал по-хармоничен, за да се плъзга по тях, и така е придобил форма и се е разхубавил.