Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Часовой, часовой, не зная къде свършва твоята империя, когато Бог просветлява душата на часовоите, този поглед над тази шир, на която имаш право. И малко ме интересува, че в други мигове ти си този, който мечтае за супата, мърморейки за тежката служба. Добре е, че спиш, добре е, че забравяш. Обаче е лошо, че забравяйки, оставяш да се срути твоят дом.

Защото верността значи да си верен на себе си.

А аз искам да спася не само теб, а и твоите другари. И да получа от теб тази вътрешна устойчивост, постоянството, което иде от една добре изградена душа. Тъй като аз не разрушавам дома си, когато се отдалечавам. Нито изгарям розите си, щом престана да ги гледам. Те остават на разположение за нов поглед, който скоро ще ги накара да разцъфнат.

И тъй ще изпратя моите жандарми да те задържат. Ти ще бъдеш осъден на смърт — смъртта на спящите на пост часовои. Остава ти да събереш сили и да се надяваш да се замениш, чрез примера на собственото си мъчение, за бдителността на часовоите.

Тъжно е да наблюдаваш, разбира се, че тази, която е нежна и наивна, изпълнена с доверчивост и свян, може да се окаже застрашена от цинизма, егоизма или коварството, което ще злоупотреби с тази крехка прелест и това доброволно доверие, и някога може да пожелаеш тя да е по-опитна. Но не става въпрос да желаеш момичетата от твоя край да са недоверчиви, опитни и скъперници на дарове, защото, създавайки ги такива, ти ще си разрушил онова, което твърдеше, че закриляш. Всяко качество, несъмнено, съдържа ферментите на своето разпадане. Щедростта рискува да се отврати от паразита. Свенливостта рискува да бъде помрачена от грубияна. Добротата рискува да се огорчи от неблагодарността. Ала ти, за да го избавиш от естествените опасности в живота, ти пожелаваш един вече мъртъв свят. И запрещаваш да се издигне храм, който да е красив, от ужас пред земетресенията, които биха разрушили един красив храм.

Тъй че увековечавам момичетата, които ти оказват доверие, въпреки че единствено те биха могли да бъдат измамени. Ако крадецът на жени грабне някоя, ще страдам от това в сърцето си. И ако желая да имам добър войник, приемам риска да го загубя във война.

Тъй че откажи се от противоречивите си желания.

Толкова е вярно, че още веднъж постъпката ти беше абсурдна. Както и че, възхитен от очарователното лице, което обичаят по вашия край е създал, ти си започнал да ненавиждаш обичая, който ти се струва принуда, и то понеже той всъщност е причина за самопостигане! И след като си разрушил обичая си, следва, че си разрушил това, което твърдеше, че спасяваш.

И в действителност от страх пред просташката бруталност и лукавството, които заплашват благородните души, ти си принудил тези благородни души да се показват по-груби и по-лукави.

Знай, че ненапразно обичам това, което е застрашено. Съвсем не е за оплакване, че при скъпоценните неща е така. Понеже точно в това намирам едно условие за тяхното качество. Обичам верния приятел в изкушенията. Защото ако няма никакво изкушение, не съществува вярност и аз нямам приятел. И приемам да паднат неколцина, за да придадат стойност на другите. Обичам храбрия войник, изправен под куршумите. Защото ако няма храброст, вече нямам войници. И приемам да умрат неколцина, ако чрез смъртта си те създават благородството на другите.

И ако ти ми донесеш съкровище, искам да е тъй крехко, че вятърът да може да го разнесе.

Обичам в младото лице това, че е застрашено от старост, а в усмивката — че една моя дума може лесно да я превърне в сълзи.

И точно тогава ми се откри изходът от противоречието, над което толкова бях размислял. Защото ме нараняваше жестоката дилема, когато се скланях, аз, царят, над моя спящ часовой. Да грабнеш едно дете от щастливите му сънища, за да го положиш така, както си е, в смъртта, съвършено учудено през краткото време, докато е будно, че трябва да изтърпи причинени от хората страдания.

Защото той се събуди пред мен и прокара ръка през челото си, после, без да ме е познал, подложи лицето си на звездите, изпускайки тиха въздишка за това, че пак трябваше да поеме тежестта на оръжията. И точно тогава ми се разкри, че такава душа трябва да се спечели.

Застанал до него, аз, неговият владетел, обърнах поглед към града, вдъхвайки привидно същия град, както и той, и все пак не беше същият. И си мислех: „Във вълнуващата гледка, на която присъствам, няма нищо за доказване. Не съществува друг смислен подход, освен да го приобщя и да го изпълня не с тези неща, понеже той ги гледа, вдъхва, претегля и притежава също тъй добре, както и аз, а с образа, който е видение през тях и божествен възел, свързващ нещата.“ И разбрах, че е важно преди всичко да се отличава спечелването от принудата. Да спечелиш някого означава да го приобщиш. Да наложиш принуди означава да направиш човека затворник. Ако те спечеля, аз освобождавам един човек. Ако ти наложа принуди, аз те смазвам. Спечелването — това е изграждане на самия теб в теб и през теб. Принудата е купчината камъни, наредени в една редица и подобни един на друг, от което нищо няма да се роди.