Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Аз обаче искам да ти кажа една тайна — тайната на постоянството. Когато заспиваш, животът ти прекъсва. Ала той прекъсва и когато те споходи онази отмала на сърцето, която е тайна на твоята немощ. Защото край теб нищо не се е променило, а всичко се е променило вътре в теб. И ето те пред града, часовой, но вече не си облегнат на гръдта на твоята любима и вслушан в ударите на сърцето, които не отличаваш от мълчанието или от диханието й, тъй като всичко е само знак за тази любима, която е едно, а си изгубен сред разпилените предмети, без да можеш да ги обединиш в една цялост, подвластен на нощните напеви, които си противоречат едни на други, на тази песен на пияницата, отричаща вопъла на болния, на това ридание край някой покойник, отричащо плача на новороденото, на този храм, отричащ празничната гълчава. И си казваш: „Каква работа имам с цялото това безредие и с подобна хаотична гледка?“, защото ако вече не знаеш, че тук има дърво, тогава корени, стъбло, клони и листа вече нямат обща мярка. И как би могъл да бъдеш верен, когато няма никой, който да получава? Зная, че ти не би заспал, ако бдеше над някой болен, когото обичаш. Ала изчезна този, когото би могъл да обичаш и се превърна в разхвърляни материали.

Тъй като се е разхлабил божественият възел, свързващ нещата.

Но аз желая да си верен на самия себе си, знаейки, че ще се завърнеш. Не искам от теб да разбираш или да изпитваш чувства във всеки миг, доста добре зная, че даже най-опияняващата любов се състои от прекосяването на толкова вътрешни пустини. И дори пред любимата ти се питаш: „Челото й е просто чело. Как мога да я обичам? Гласът й е този глас. Тук тя изтърси тази глупост. Тук направи погрешна стъпка…“ Тя е сума, която се е разпаднала на съставните си части и вече не може да те подхранва, и скоро почваш да си мислиш, че я мразиш. Ала как би могъл да я намразиш? Ти не си способен даже да обичаш.

Но мълчиш, понеже смътно съзнаваш, че въпросът е само за някакъв сън. Това, което в момента е вярно за жената, е вярно и за прочетената поема, за имението или за империята. Липсва ти силата да бъдеш подхранван и да откриваш — а това също е любов и познание — божествените възли, които свързват нещата. Мой спящ часовой, нещата, които обичаш, ти пак ще намериш заедно като дан, която ще ти бъде възвърната, не едно или друго, а всичко, и когато те спохожда унинието, че си неверен, редно е да се почита у теб този напуснат дом.

Когато часовоите ми крачат по пътя за обход, аз не изисквам всички да са пламенно усърдни. Мнозина се отегчават и мечтаят за супата, понеже ако всички богове спят в теб, остава ти животинският повик да наситиш стомаха си, а който се отегчава, мисли за ядене. Не изисквам душите на всички тях да са будни, защото наричам „душа“ това у теб, което общува с онези цялости — божествените възли, свързващи нещата — и се надсмива над стените. А просто от време на време една от душите им да се разпали. Да има един, на когото да се разтупти сърцето. Да има един, който да познае любовта и изведнъж да се почувствува изпълнен с бремето и шумовете на града. Един, който да се усети просторен и да вдъхне звездите, и да побере хоризонта като раковините, изпълвани с напева на морето.

Стига ми да си познал посещението и пълнотата да бъдеш човек и да си добре подготвен да получиш, защото то е като съня или глада, или като желанието, които те спохождат от време на време, и съмнението ти е израз на чистота и аз бих искал да те утеша.

Ще те осени отново, ако си скулптор, смисълът на лицето. Ще ти се изяви отново, ако си свещеник, смисълът на Бога, ще си възвърнеш, ако си любим, смисъла на любовта, пак ще се върне — ако си верен на себе си и добре почистиш дома си, макар да изглежда напуснат — това, което единствено може да утоли сърцето ти. Тъй като ти не си известен за часа на посещението, но е важно да знаеш, че единствено то в света може да преизпълни човека.

Затова аз те изграждам такъв чрез невесели часове на учение, за да може поемата по чудо да те възпламени, и чрез ритуалите и обичаите на империята, за да може тази империя да завладее сърцето ти. Тъй като не съществува дар, който да не си подготвил. И посещението не идва, ако не е съграден дом, за да го приеме.

Часовой, часовой, тъкмо обхождайки крепостните стени, обзет от тягостно съмнение, породено от знойните нощи, вслушвайки се в шумовете на града, когато градът не ти говори, наблюдавайки хорските жилища, когато те са неясно съчетание, вдишвайки пустинята наоколо, когато тя е само празнота, насилвайки се да обичаш, без да обичаш, да вярваш, без да вярваш и да си верен, когато вече няма на кого да си верен, ти подготвяш в себе си озарението на часовоя, което ще ти се яви някога като отплата и дар на любовта.