Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

И ми се разкри, че всички хора трябва да бъдат спечелени по този начин. Тези, които будуваха, и тези, които спяха, патрулиращите по крепостните стени и закриляните от този обход. Тези, които се веселяха по случай раждането на дете или ридаеха за нечия смърт. Които се молеха и които се съмняваха. Да те спечеля значи да изградя арматурата ти и да отворя духа ти за изобилните запаси. Защото има езера, способни да утолят жаждата ти, ако някой ти покаже пътя. И аз ще установя боговете си в тебе, за да те просветляват.

И несъмнено важно е да те спечеля още в детството, в противен случай ето те оформен и затвърдял, без да можеш вече да усвоиш един език.

Защото един ден ме изпълни съзнанието, че не мога да сгреша. Не че се смятах за по-силен от другите или по-добър в разсъжденията, а понеже вече не вярвах на доводите, които се следват един подир друг от изречение в изречение по законите на логиката, научил, че логиката се ръководи от нещо по-висше от нея и представлява само следа от стъпка върху пясъка, която е от танц и води или не води към спасителния кладенец в зависимост от дарбата на танцьора, и със сигурност проумял, че веднъж завършената история плаща дан на разума, защото никоя стъпка не ще липсва в последователността на стъпките, ала духът, който доминира над стъпките, не се разгадава в тях към бъдещето, добре разбрал, че една цивилизация, както дървото, води началото си единствено от силата на семчицата, която е една, въпреки че в развитието си се разнообразява, обособява и изразява в различни органи — корени, стъбло, клони, листа, цветове и плодове, които са вече изразеното могъщество на семчицата. Бях осъзнал, че една завършена цивилизация действително може да се проследи без прекъсване до началото, което посочва на логиците един възходящ път, обаче те не биха могли да го проследят в обратна посока, защото нямат никаква връзка с водача. Бях слушал хората да се препират, без някой истински да надделее, като бях надавал ухо към тълкувателите на геометрите, които повярвали, че са схванали истини, сприхаво се отказваха от тях година по-късно или обвиняваха противниците си в светотатство, вкопчени в разклатените си идоли, но също бях споделял трапезата на единствения истински геометър, моя приятел, който знаеше, че търси за хората един език, както поетът, когато иска да изкаже любовта си, език достъпен както за камъните, така и за звездите, и той прекрасно знаеше, че би трябвало от година на година да променя езика, защото това е белегът на извисяването. Бях открил, че няма нищо, което да е неистинско по простата причина, че няма нищо, което да е истинско (и че е истинско всичко, което се самоосъществява, както е истинско дървото), бях слушал търпеливо в мълчанието на моята обич неясния говор, гневните викове, смеховете и воплите на моя народ. В младостта ми, когато някой се противопоставяше на доводите, с които се опитвах не да изградя, а да облека мисълта си, поради липса на резултатен език бях изоставял борбата срещу някой адвокат, по-ловък от мен, но без да се отказвам от непоколебимостта си, знаейки, че той просто ми доказваше, че се изразявам лошо и по-късно използвах по-силни оръжия, защото съществуват безкрайно много оръжия, сякаш извират, ако в теб има истински залог. Веднъж вече отказал се да разбирам несвързания смисъл на обърканите думи на хората, стори ми се по-плодотворно те да се опитат да ме разберат, предпочитайки просто да ме оставят да се развия напълно като дървото от семчицата до завършените корени, стъбло и клони, защото тогава вече няма за какво да се спори, тъй като дървото просто е — и вече не трябва да се прави избор между това дърво и някое друго, понеже само то предлага достатъчно широки клони за подслон.

И ме изпълваше увереността, че неяснотите на стила ми, както и противоречивостта на формулировките ми, не бяха следствия на един несигурен, противоречив или непоследователен залог, а на зле свършена работа при употребата на думите, защото не може да бъде непоследователна, нито противоречива, нито несигурна една вътрешна позиция, една посока, една тежест, едно влечение, което не се нуждае от доказване, тъй като просто го има, както има при скулптора, когато омесва глината, една определена потребност, която още няма форма, но ще стане лице в глината, която той ще оформи.

Също пораждането на суетата, когато хората не са подчинени на йерархията. (Пример: генерал, губернатор.) Щом веднъж е създадено духовното същество, което ги подчинява един на друг, суетата отпада. Защото суетата идва от това, че, в състоянието на разбъркани билярдни топки, ако никое духовно същество, чийто смисъл сте вие, няма власт над вас, ето че ставате подозрителни към заеманото място.