Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Защото ние не постигаме съгласие по отношение на действителността. И аз наричам „действителност“ не онова, което може да се измери с теглилка (за която нехая, понеже не съм теглилка и не се интересувам от действителност за теглилка), а това, което тегне над мен. И тегне над мен това тъжно лице или тази кантата, или това пламенно усърдие в империята, или това милосърдие към хората, или това достойнство на постъпката, или този вкус към живота, или тази обида, или това съжаление, или тази раздяла, или това причестяване в гроздобера (много повече от набраните гроздове, понеже дори да ги отнасят за продан другаде, аз вече съм получил от тях същественото. Същото е и с оня, който трябваше да бъде награден от царя и който взе участие в празника, наслади се на блясъка му, прие поздравленията на приятелите си и позна гордостта от триумфа — ала царят умря след падане от кон, преди да е окичил гърдите му с металния предмет. Нима ще ми кажеш, че човекът не е получил нищо?)

Действителността за кучето ти е кокал. Действителността за теглилката ти е чугунена тежест. Ала действителността за теб е от друго естество. Ето защо смятам финансистите за вятърничави, а танцьорките за разумни. Не че презирам работата на първите, презирам високомерието им, самоувереността и самодоволството им, понеже считат себе си за крайна цел и есенция на земята, а всъщност са само слуги и обслужват преди всичко танцьорките.

Не се заблуждавай относно смисъла на труда. Има работи, които са неотложни като тази в готварниците на двореца ми. Защото няма ли храна, няма и хора. И е уместно хората най-напред да са нахранени, облечени и подслонени. Уместно е просто да ги има. И този род служби са най-неотложни. Ала важното не се помещава тук: то се помещава единствено в тяхното качество. И танците, и поемите, и ваятелите от горните етажи, и геометърът, и наблюдателят на звездите, които съществуват благодарение на труда в готварниците, са единствените, които правят чест на човека и му придават смисъл.

Тъй че когато идва този, който познава само готварниците, откъдето всъщност са били пренесени действителността за теглилките и кокалите за кучетата, аз му забранявам да говори за човека, понеже той ще пропусне същността, както старшината, който не оценява нищо у мъжа, освен годността му да борави с оръжие.

И защо някой да танцува в двореца ти, щом като танцьорките, изпратени в готварниците, биха ти приготвили допълнително количество храна? И защо да се извайват златни съдове, когато изпращайки ваятелите в работилницата за калаени съдове, би разполагал с повече съдове? И защо да се шлифоват диаманти, и защо да се пишат поеми, и защо да се наблюдават звездите, когато трябва само да изпратиш същите тези хора да вършеят жито, за да има повече хляб?

Ала тъй като в твоя град нещо ще ти липсва, което е за духа, а не за очите и за сетивата, ти ще бъдеш принуден да изнамериш фалшиви храни, които нищо не струват. И ще търсиш фабриканти, които ще им изфабрикуват поеми, автомати, които ще им изфабрикуват танци, фокусници, които от шлифовано стъкло ще добият за тях диаманти. И ето че те ще имат илюзията, че живеят. Макар да няма вече нищо в тях, освен карикатура на живота. Понеже този тук ще е объркал истинския смисъл на танца, на диаманта и на поемата — които те подхранват с невидимата си част само при условие, че си ги покорил — с фуража за добитъка край яслата. Танцът е война, прелъстяване, убийство и покаяние. Поемата е изкачване на връх. Диамантът е година труд, превърната в звезда. Ала ще им липсва същината.

Същото е при играта на кегли: тъй като радостта ти се състои в повалянето на противниковите кегли, ти би си доставил голямо удоволствие да наредиш стотици и да построиш машина за поваляне…

Но не мисли, че презирам в нещо твоите потребности. Не си въобразявай, че са несъвместими с твоето значение. Тъй като, за да ти докажа моята истина, аз желая да предам мисълта си с думи, които си показват език едни на други — като необходим и излишен, причина и следствие, готварница и танцова зала. Ала не вярвай в тези разделения, които произтичат от един злополучен език и от избора на лоша планина, откъдето да се разгадаят човешките действия.

Защото както моят часовой стига до смисъла на града само когато Бог го дари с ясния поглед и слух на часовоите, и тогава викът на новороденото вече не се противопоставя на риданията край мъртвия, нито панаирът — на храма, нито кварталът с червените фенери — на верността в любовта на друго място, а от това многообразие се ражда градът, който поглъща, присъединява и обединява, както дървото избуява като едно цяло от различните си съставни части, и както храмът властва с качеството на своето мълчание над различните статуи, подпори, олтари и сводове, така аз срещам човека само на етажа, където той вече не ми се явява като някой, който пее, изправен срещу оня, който вършее житото, или някой, който танцува — срещу оня, който хвърля семена в браздите, или някой, който наблюдава звездите — срещу оня, който кове гвоздеи, понеже ако те разединя, аз изобщо не съм те проумял и те губя.