Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

И ми ставаше ясно, че тези хора работят за всички. Защото всички ползват домашни животни, вода, лекарства, дъски, чай и дрехи. И никой не потребява прекалено много за свои собствени нужди, тъй като ти се храниш веднъж и се лекуваш веднъж, обличаш се веднъж, веднъж пиеш чай, веднъж пишеш писмата си и спиш в едно легло в една къща.

Но се случваше някой от тях да ми отговори:

— Аз градя дворци, аз шлифовам диаманти, аз правя каменни статуи…

И тези тук несъмнено не работеха за всички, а само за неколцина, тъй като продуктът на дейността им не беше делим.

И наистина, ако наблюдаваш този, който работи една година, за да изрисува своята ваза, как би разпределил такива вази на всички? Защото един човек работи за мнозина в града. Има жени, болни, сакати, деца, старци и тези, които днес си почиват. Има също служители на империята, които не произвеждат предмети: войници, жандарми, поети, танцьори, губернатори. И при това те наравно с другите потребяват, обличат се, обуват се, хранят се, пият и спят в едно легло в една къща. И понеже те не заменят предмети срещу предметите, който потребяват, налага се ти да откраднеш тези предмети от хората, които ги произвеждат, за да задоволиш нуждите и на тези, които не ги произвеждат. И никой човек, застанал зад тезгяха в работилницата си, не може да твърди, че потребява всичко произведено. Следователно има предмети, за които не можеш да твърдиш, че се раздават на всеки, защото не би имало кой да ги изработи.

И все пак не е ли важно това, че подобен род предмети са замислени и изработени, понеже те са разкошът, цветът и смисълът на твоята цивилизация? И че точно предметът, който има стойност и е достоен за човека, е този, който е струвал много време. И в това е смисълът на диаманта, в него е вложена година труд, който създава сълза с големината на нокът. Или капката парфюм, извлечена от цяла гальота с цветя. И какво значение има за мен съдбата на сълзата и на капката парфюм, щом предварително знам, че те не могат да се разпределят между всички, и също знам, че една цивилизация се основава не на съдбата на предмета, а на създаването му?

Аз, господарят, крада хляб и дрехи от работниците, за да ги дам на моите войници, на моите жени и на моите старци.

Защо бих бил по-смутен от кражбата на хляб и дрехи, за да ги раздам на моите скулптори, на шлифоващите диаманти и на поетите, които, макар че пишат своите поеми, трябва да се хранят?

В противен случай няма нито диаманти, нито дворци, нито каквото и да е, което човек би си пожелал.

И това, което съвсем малко обогатява моя народ: той се обогатява от самото преливане в другите дейности на своите цивилизовани дейности, които действително струват много време на заетите с тях, но ангажират малко хора в града, както показаха срещите ми.

И от друга страна, размишлявах: ако човекът, за когото е предназначен предметът, не е от значение, понеже във всеки случай този предмет не може да се разпредели на всички и следователно аз не мога да твърдя, че той ограбва другите, става очевидно, че канавата на тези, за които е предназначен предметът, е нещо, което изисква деликатно докосване и голяма предпазливост, защото е основата на една цивилизация. И не е толкова важно тяхното качество или моралните оправдания.

Тук несъмнено се крие нравствен проблем. Но съществува и точно противоположен проблем. И ако мисля с думи, изключващи противоречията, аз угасявам всяка светлина в моята страна.

(Бележки за по-късно: Берберските изгнаници, които не искат да работят, лягат на земята. Невъзможно действие.

Аз обаче налагам не действия, а структури. И правя дните различни. И подреждам хората в йерархия и създавам повече или по-малко красиви жилища, за да събудя завист. И създавам повече или по-малко справедливи правила, за да предизвикам различни реакции. И не мога да проявя интерес към справедливостта, защото тук тя означава да оставя в застой това съвършено мъртво блато. И ги заставям да приемат моя език, понеже моят език има смисъл за тях. И тук съществува само система от условности, с помощта на които искам да досегна, както у слепия глухоням, човека, изцяло приспан у тях. Така ти парваш слепия глухоням и му казваш: „огън“. И всеки път, когато го парваш, му казваш: „огън“. И си несправедлив към отделната личност, понеже го опарваш. Ала си справедлив към човека, тъй като казвайки му „огън“, ти го просвещаваш. И ще дойде денят, в който кажеш ли му „огън“, без да го опариш, той веднага ще си дръпне ръката. И това ще е знак, че се е родил.