Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

И ето ги обвързани въпреки волята им в абсолюта на една мрежа, която не могат да оценят, тъй като тя просто е. Къщите са различни. Ястията са различни. (И въвеждам празника, чиято същност е да се стремиш към един ден и от този момент да съществуваш, „и аз ще ги подложа на усуквания, напрежения и образи. И, разбира се, всяко напрежение е несправедливост, защото не е справедливо този ден да се различава от другите.“) И празникът ги кара да се отдалечават или да се приближават към нещо. А къщите — повече или по-малко красиви — да печелят или да губят. И да влизат, и да излизат. И аз ще начертая бели линии през лагера, за да има опасни зони и зони на сигурност. И ще въведа забраненото място, където човек бива осъден на смърт, за да ги ориентирам в пространството. И ето че ще бъдат създадени гръбначни прешлени на медузата. И тя ще проходи, което е възхитително.

Човекът разполагаше с един изпразнен език. Ала езикът отново ще бъде като юзда за него. И ще има жестоки думи, способни да го разплачат. И ще има звучни думи, които ще озарят сърцето му.

„Аз улеснявам за вас нещата…“ и всичко е загубено. Не заради богатствата, а защото те вече не са трамплин за каквото и да е, а спечелени запаси. Ти си сгрешил не като си дал повече, а като си изисквал по-малко. Ако повече даваш, трябва повече да изискваш.

Справедливост и равенство. И ето я смъртта. Ала братството се намира само в дървото. Тъй като не бива да бъркаш брак и общност, която е човешка смесица без бог над нея, нито оросяване, нито мускулатура, и следователно гниене.

Защото те се бяха размесили поради това, че са живели в тотално равенство, справедливост и общност. То е покой на разбърканите билярдни топки.

Хвърли им зърно, което да ги погълне в несправедливостта на дървото.)

Що се отнася до моя съсед, забелязах, че не е плодотворно да проучвам в империята му събитията, състоянието на нещата, институциите, предметите, а изключително влеченията. Защото ако ти проучваш моята империя, ще отидеш при ковачите и ще ги завариш да коват гвоздеи, увлечени в гвоздеите и запели химните на работилницата за гвоздеи. После ще идеш при дървосекачите и ще ги завариш да повалят дървета, увлечени в повалянето на дървета и изпълнени с трескава радост в часа на празника на дървосекача, който е моментът на първото пропукване, когато величественото дърво започва да се накланя към земята. И ако идеш при звездобройците, ще ги завариш увлечени от звездите и вслушани единствено в тяхното мълчание. И в действителност всеки си въобразява, че е такъв. Сега ако те попитам: „Какво става в моята империя, какво ще се роди утре в страната ми?“, ти ще ми кажеш: „Хората ще коват гвоздеи, ще повалят дървета, ще наблюдават звездите и ще има запаси от гвоздеи, запаси от дърва и наблюдения на звездите.“ Понеже, късоглед и забил нос в тях, не си разпознал строежа на един кораб.

И никой от тях навярно не би могъл да ти каже: „Утре ние ще отплуваме в морето.“ Всеки вярваше, че служи на своя бог и разполагаше с един непохватен език, за да възпее бога на боговете, който е кораб. Тъй като корабът е плодотворен с това, че се превръща в любов към гвоздеите за ковача.

А що се отнася до предвиждането на бъдещето, ти би научил много повече за него, ако беше надмогнал това разпокъсано съчетание и осъзнал онова, с което съм извисил душата на моя народ — влечението към морето. Тогава би видял как този платноход, съчетание от гвоздеи, дъски, дънери на дървета и направляван от звездите, бавно придобива форма в мълчанието и се изгражда по същия начин, както кедърът, който всмуква соковете и солите от камъка, за да ги издигне в светлината.

И ти ще разпознаеш това устремено към утрешния ден влечение по непреодолимите му последици. Защото тук няма как да сбъркаш: то се проявява навсякъде, където може да се прояви. А аз разпознавам земното притегляне по това, че не мога да изпусна, дори за най-кратък миг, камъка, който държа в ръка, без той веднага да падне.

И ако видя някой да се разхожда и да крачи на изток, аз не предвиждам бъдещето му. Тъй като е възможно да извърви стоте крачки и в мига, в който си го представям твърдо продължил пътя си в тази посока, той да ме заблуди, като направи полукръг. Ала предвиждам бъдещето на кучето си, ако всеки път, когато отпусна каишката му, дори съвсем леко, то винаги ме дърпа и ме кара да направя крачка на изток, понеже тогава изток означава миризма на дивеч и аз добре зная накъде ще побегне кучето ми, ако го освободя. От една педя каишка научих повече, отколкото от хиляда крачки.