Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Наблюдавам оня затворник, седнал или легнал, като че ли сломен и лишен от всякакво желание. Ала той се стреми към свободата. И аз ще разпозная влечението му по това, че е достатъчно да му покажа дупка в стената, за да простене и се превърне в мускули и внимание. И ако процепът гледа към полето, покажи ми този, който е забравил да го види!

Разсъждаваш ли с ума си, ти ще забравиш този или онзи процеп, или гледайки го, понеже в този момент мислиш за друго, изобщо няма да го видиш. Или пък, виждайки го и навързвайки силогизми, за да узнаеш дали е удачно да го използваш, ще се решиш прекалено късно, защото зидарите ще са го заличили в стената. Но във водохранилището, където натежава водата, покажи ми коя цепнатина може да забрави тя?

Затова казвам, че влечението, дори да е неизразимо по вина на езика, е по-могъщо от разума и единствено то ни води. И затова казвам, че разумът е слуга на духа и най-напред преобразява влечението и създава от него доказателства и максими, което после ти позволява да вярваш, че твоят пазар от идеи те е ръководил. Докато аз казвам, че ти си бил воден само от божествата, които са храм, имение, империя, влечение към морето или потребност от свобода.

И тъй, аз не ще наблюдавам действията у моя съсед, който царува от другата страна на планината. Защото по полета на гълъба, щом вече е полетял, не мога да позная дали се е упътил към гълъбарника, или приглажда на вятъра крилата си, понеже по стъпките на човека към къщи не мога да позная дали отстъпва пред желанието на жена си или пред отегчението на дълга си, и дали стъпката му гради развода или любовта. Но човекът, когото задържам в килията му, ако не му липсва сгоден случай — да настъпи ключа, който съм забравил, — опипва решетките, за да види дали някоя не поддава, и преценява на око тъмничарите си, и аз си го представям вече крачещ в свободата на полята.

Така аз искам да узная у моя съсед не това, което прави, а това, което никога не забравя да направи. Защото тогава зная кой бог има власт над него, даже ако самият той не го знае, и посоката на бъдещето му.

Спомних си за пророка с тежък поглед, който освен това беше кривоглед. Дойде при мен и гняв напираше в него. Мрачен гняв:

— Редно е — рече той — да ги изтребим.

И аз разбрах, че имаше вкус към съвършенството. Защото единствено смъртта е съвършена.

— Те са грешници — добави той.

Аз мълчах. Виждах добре пред очите си тази изсечена като меч душа. Но си мислех:

„Той съществува против злото. Съществува единствено чрез злото. Какво би бил всъщност без злото?“

— Какво желаеш — попитах го, — за да си щастлив?

— Победата на доброто.

И разбирах, че лъже. Понеже наричаше „щастие“ неупотребата и ръждата на своя меч.

И постепенно ми се разкриваше тази истина, при това ослепителна: че който обича доброто, е снизходителен към злото. Че който обича силата, е снизходителен към слабостта. Тъй като, ако думите си показват език едни на други, доброто и злото все пак се смесват и лошите скулптори са чернозем за добрите скулптори, и тиранията изковава срещу себе си гордите души, и гладът е причина да се поделя хлябът, което е по-сладко от хляба. И тези, които крояха заговори против мен, преследвани от жандармите ми, лишени от светлина в подземията, свикнали с една близка смърт, пожертвували се за други, приели риска, нищетата и несправедливостта от любов към свободата и справедливостта, в моите очи винаги притежаваха сияйна красота, която лумваше като пожар в местата за наказание, поради което никога не ги лишавах от смъртта им. Какво е диамантът, ако не трябва да се издълбае скриващата го твърда обвивка? Какво е сабята, ако не съществува враг? Какво е едно завръщане, ако няма отсъствие? Какво е верността, ако няма изкушение? Победата на доброто е триумфът на послушния добитък край яслата. А аз изобщо не разчитам на уседналите или на ситите.

— Ти воюваш против злото — казах му — и всяка битка е танц. И извличаш твоето удоволствие от удоволствието от танца, тоест от злото. Аз бих предпочел да танцуваш от любов.

Понеже ако основа за теб империя, където хората се въодушевяват от поеми, ще дойде часът на логиците, които ще заумуват над тях и ще ти открият опасностите, застрашаващи поемите в противоположното на поемата, като че ли съществуваше противоположност на каквото и да е в света. Тогава ще се народят полицаите, които, смесвайки любов към поемата и омраза към противоположното на поемата, ще се заемат вече не да обичат, а да мразят. Сякаш любовта към кедъра беше равнозначна на унищожаването на маслината. И те ще пратят в тъмницата било музиканта, било скулптора, било звездоброеца, според случайните си умозаключения, които ще са глупав вятър от думи и слабо въздушно трептение. И от този момент нататък моята империя ще западне, защото да съживяваш кедъра съвсем не значи да унищожаваш маслината, нито да отричаш аромата на розите. Хвърли в сърцето на един народ семето на любовта към платнохода и той ще привлече всичкото пламенно усърдие на твоята земя, за да го превърне в платна. Ала ти искаш да ръководиш създаването на платната, като преследваш, изобличаваш и изтребваш еретиците. Следователно става така, че всичко, което не е платноход, може да се нарече противоположност на платнохода, защото логиката води накъдето поискаш. И от чистка към чистка ти ще изтребиш народа си, тъй като се оказва, че всеки един обича и нещо друго. Още повече, ще унищожиш и самия платноход, понеже химнът на платнохода се беше превърнал при ковача на гвоздеи в химн на работилницата за гвоздеи. Тъй че ще си го хвърлил в затвора. И няма да има гвоздеи за кораба.