Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Също и този, който унищожава врага си. А е живял чрез него. Следователно от това умира. Противоположното на кораба е морето. Но то е очертало и изострило вълнореза и кила. А противоположното на огъня е пепелта, но тя бди над огъня.

Също и този, който се бори против робството, призовавайки към омразата, вместо да се бори за свободата, призовавайки към любовта. И тъй като навсякъде, във всяка йерархия, съществуват следи от робство и ти можеш да наречеш робство ролята на основите на храма, върху които се крепят благородните камъни, а единствено те се извисяват в небето, ето те задължен, от следствие към следствие, да унищожиш храма.

Защото кедърът съвсем не е отрицание и омраза към това, което не е кедър, а усвоени от кедъра камъни, превърнали се в дърво.

Ако се бориш против каквото и да било, целият свят ще стане подозрителен за тебе, тъй като всяко нещо е възможен подслон, възможен запас и възможна храна за твоя враг. Ако се бориш против каквото и да било, ти трябва да се самоунищожиш, защото у тебе съществува частица от него, колкото и малка да е тя.

Защото единствената несправедливост, която възприемам, е несправедливостта на сътворението. И ти не си унищожил соковете, които биха могли да захранят къпината, а си изградил кедър, който ги е привлякъл към себе си и къпината няма да покълне.

Ако станеш това дърво, няма да станеш друго. И си се оказал несправедлив към другите.)

Когато пламенното усърдие угасва, ти продължаваш живота на империята с твоите жандарми. Но ако само жандармите могат да я спасят, значи империята е вече мъртва. Защото моята принуда е принуда на властта на кедъра, който свързва във възлите си соковете на земята, а не безплодното унищожение на къпините и соковете, от които, разбира се, биха могли да черпят къпините, но също и кедърът.

Къде си видял да се води война против нещо? Кедърът, който расте и задушава трънака, нехае за трънака. Той дори не подозира за съществуването му. Той воюва за кедъра и преобразява трънака в кедър.

Искаш да накараш някой да умира против нещо? Кой ще поиска да умира? Човек иска да убива, но не да умира. Следователно приемането на войната е приемане на смъртта. И приемането на смъртта е възможно само ако ти се заменяш за нещо. Значи в любовта.

Тези тук ненавиждат другите. И имат ли затвори, наблъскват ги със затворници. Ала така ти градиш врага си, понеже затворите излъчват повече светлина от манастирите.

Човек, който затваря или екзекутира, първо се съмнява в себе си. Той изтребва свидетелите и съдниците. Ала за да се извисиш, не е достатъчно да изтребиш тези, които са те видели низък.

Този, който затваря и екзекутира, прехвърля и грешките върху другите. Значи е слаб. Защото колкото си по-силен, толкова повече грешки поемаш върху себе си. Те ти служат за уроци за твоята победа. Когато един от генералите на баща ми беше победен и се извиняваше пред него, той го прекъсна: „Не бъди толкова високомерен да се ласкаеш от мисълта, че си допуснал грешка. Когато яхам магаре и то обърква пътя, не магарето се е заблудило, а аз.“

„Извинението на предателите, казваше другаде баща ми, е, че преди всичко са могли да станат предатели.“

Когато истините са очевидни и абсолютно противоречиви, ти не можеш да направиш нищо, освен да промениш езика си.

Логиката изобщо не зацепва, за да ти помогне да преминеш от един етаж на друг. Ти не предвиждаш вглъбяването, изхождайки от камъните. И ако заговориш за вглъбяване с езика на камъните, ти се проваляш. Необходимо ти е да откриеш онази нова дума, за да изразиш с нея определена архитектура на камъните. Защото се е родило ново същество, неделимо, необяснимо, тъй като да обясниш значи да разглобиш на съставни части. И ти го кръщаваш с едно име.

Как би умувал върху вглъбяването? Как би умувал върху любовта? Как би умувал върху имението? Те не са предмети, а божества.

Познавах оня, който искаше да умре, защото беше слушал да се пее легендата за някаква северна страна и смътно знаеше, че там през една определена нощ в годината човек върви в снега, който скрипти, под звездите, към осветени дървени къщи. И ако навлезеш в светлината им, след като си извървял пътя си, и долепиш лице до стъклата, откриваш, че тази светлина струи към теб от едно дърво. И ти казват, че тази нощ има вкус на играчки от лакирано дърво и мирис на восък. И ти казват, че през тази нощ лицата са необикновени, защото са изпълнени с очакване на чудо. И виждаш как всички възрастни сдържат дъха си, втренчено гледат очите на децата и се подготвят за силни удари на сърцето. Понеже в тези детски очи ще премине нещо неуловимо, което е безценно. Тъй като ти си го градил цяла година с очакването, с разказите и обещанията, а най-вече с дочутите песни, тайните загатвания и огромната си любов. И сега ще откачиш от дървото някакъв скромен предмет от лакирано дърво и ще го подадеш на детето съгласно традицията на твоя церемониал. И това е мигът. И никой вече не диша. И детето трепка с клепачи, защото са го извадили топло от съня. И то е там, на коленете ти, с онова ухание на топло дете, току-що извадено от съня, и когато те целува, обгърнало с ръце шията ти, нещо ти става, сякаш бликва извор за сърцето, а ти за това си жаден. (И ето едно голямо притеснение за децата, че им ограбват един бликащ у тях извор, който те не могат да познаят и от който всички идват да пият, щом остарее сърцето им, за да се подмладят.) Но тук целувките секват. И детето гледа дървото, и ти гледаш детето. Защото става дума да се откъсне една възхитителна изненада подобно на рядко цвете, което пониква в снега веднъж в годината.