Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Защото истинската любов не се изчерпва. Колкото повече даваш, толкова повече ти остава. И ако отиваш да черпиш от истинския извор, колкото повече черпиш, толкова по-щедър е той. И мирисът на восък е еднакъв за всички. И ако другият също го усети, той ще е по-богат за теб самата.

Но този съпруг в плът в твоя дом, той ще те ограби, ако се усмихне другаде, и ще те накара да се почувствуваш уморена да обичаш.

Затова аз ще те посетя. И нямам нужда ти да ме познаваш. Аз съм възелът на империята и измислих за теб една молитва. Аз съм ключов камък на определен вкус на нещата. И те обвързвам. И с твоята самота е свършено.

И как тогава не би ме последвала? Вече не съм нещо различно от теб самата. Същото е с музиката, тя гради в теб определена структура, която те изгаря. И музиката не е нито истинска, нито фалшива. Ти си тази, която току-що се е самоосъществила.

Не искам от теб да живееш в пустотата на своето съвършенство. В пустота и печал. Ще те пробудя за пламенното усърдие, което дава и никога не ограбва, тъй като не изисква нито притежание, нито присъствие.

Но поемата е хубава по причини, които нямат нищо общо с логиката, понеже е от друг етаж. И толкова по-вълнуваща, колкото по-добре те вселява в пространството. Защото съществува един тон, който трябва да се изтръгне от тебе и който ти можеш да издадеш, но невинаги със същото качество. Има лоша музика, която отваря посредствени пътища в сърцето ти. И е слаб богът, който ти се явява.

Но има посещения, които те оставят сънна от това, че толкова си обичала.

И затова за теб, която си сама, аз измислих тази молитва.

Молитва на самотата.

„Бъди милостив към мен, Господи, защото ми тежи моята самота. Няма нищо, което да очаквам. Ето ме в тази стая, където нищо не ми говори. И все пак аз не моля за присъствия, тъй като откривам, че съм още по-изгубена, щом потъна в тълпата. Но другата, която е подобна на мен, също сама в подобна на тази стая, ето че все пак сърцето й прелива, ако тези, които дарява с нежността си, са заети с нещо някъде из къщата. Тя не ги чува, нито ги вижда. Не получава нищо от тях в момента. Но за да е щастлива, стига й да знае, че домът й е населен.

Господи, аз също не искам нищо, което да се вижда или да се чува. Твоите чудеса не са за сетивата.

Но ти стига да просветлиш духа ми над моя дом, за да ме изцериш.

Пътникът в своята пустиня, ако е тръгнал, Господи, от една населена къща, макар да знае, че тя е накрай света, изпитва радост за нея. Никое разстояние не му пречи да черпи сили от нея и ако умре, умира в любов… Тъй че аз дори не моля, Господи, моят дом да е наблизо.

Човекът, тръгнал на разходка и поразен в тълпата от едно лице, ето че се преобразява, дори ако лицето съвсем не е за него. Същото е с войника, влюбен в кралицата. Той става войник на една кралица. Тъй че аз дори не моля, Господи, този дом да ми е обещан.

В откритите морски простори има пламенни съдби, обречени на един несъществуващ остров. И хората от кораба пеят химна на острова и се чувствуват щастливи. Душата им прелива не от острова, а от химна. Тъй че аз дори не моля, Господи, този дом да съществува някъде…

Самотата, Господи, е плод на духа, ако е недъгав. Той обитава само една родина, която е смисълът на нещата. Същото е с храма, когато е смисъл на камъните. Той има криле само за това пространство. Не изпитва радост от предметите, а единствено от лицето, което се разчита през тях и ги свързва. Направи просто така, че да се науча да чета.

Тогава, Господи, ще е свършено с моята самота.“

Защото точно както катедралата е определено подреждане на съвсем подобни един на друг камъни, но разпределени съгласно силови линии, чиято структура говори на духа, точно така съществува церемониал на моите камъни. И катедралата е повече или по-малко хубава.

Точно така, както литургията на моята година е определено подреждане на дни, най-напред съвсем подобни един на друг, но разпределени съгласно силови линии, чиято структура говори на духа (и сега има дни, в които трябва да постиш, други, в които сте поканени да се веселите, трети пък, когато не трябва да работиш, и това са силовите ми линии, които срещаш), точно така съществува церемониал на моите дни. И годината е повече или по-малко жива.

Точно както има и церемониал на чертите на лицето. И лицето е повече или по-малко хубаво. И церемониал на моята армия, защото този жест е възможен за теб, но не и другият, който ще те принуди да срещнеш моите силови линии. И ти си войник от една армия. И армията е повече или по-малко силна.