Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

И ето че душата ти прелива от определен цвят на очите, които потъмняват. Понеже детето обвива с цялото си тяло своето съкровище така, че изведнъж, от мига, в който подаръкът го е докоснал, да се е осветило отвътре, както правят морските анемони. И би побягнало, ако ти го оставиш да побегне. И няма никаква надежда да го досегнеш. Не му говори, то вече не чува.

Този цвят, едва променен, по-лек от облак над ливадата, не ми казвай, че той няма тежест. Защото дори да беше единствена отплата за твоята година труд и пот, за изгубения във войната крак, за нощите на размисъл, за преживените обиди и страдания, ето че той щеше да те възнагради все пак и щеше да те изпълни с възхищение. Тъй като ти печелиш при тази замяна.

Защото няма умозаключения, за да умуваш върху любовта към имението, върху мълчанието на храма, нито върху тази несравнима секунда.

И тъй моят воин искаше да умре — той, който беше живял само от слънце и пясък, той, който изобщо не беше виждал дърво от светлина, той, който едва знаеше коя посока е север — защото му бяха казали, че някакво завоевание е застрашило някъде определен мирис на восък и определен цвят на очите, които поемите са му донесли някога едва доловимо, както вятърът довява мириса на островите. И аз не познавам по-добра причина да умреш.

Защото се оказва, че те подхранва само божественият възел, който свързва нещата. Който нехае за моретата и стените. И ето че в твоята пустиня душата ти прелива от това, че съществува някъде, в неведома за теб посока, при чужди и непознати хора в страна, за която нищо не знаеш и не разбираш, едно определено очакване за някакъв образ на незначителен предмет от полирано дърво, който се забива в очите на едно дете като камък в застинали води.

И става така, че храната, която получаваш от него, си струва труда да умреш. И че бих вдигнал армии, ако пожелаех, за да спася някъде в света един мирис на восък.

Но не ще вдигна армии, за да защитя запасите. Защото те са готови и ти няма какво да очакваш от тях, освен да се превърнеш в мрачен добитък.

Ето защо, угаснат ли божествата ти, вече не ще приемеш да умреш. Но и няма да си жив. Тъй като не съществува противоположност на всяко нещо. Ако животът и смъртта са думи, които си показват език едни на други, все пак остава, че можеш да живееш само от това, което може да те накара да умреш. И който отхвърля смъртта, отхвърля живота.

Защото няма ли нищо над тебе, ти нямаш какво да получиш. Освен от самия себе си. Ала какво извличаш от празно огледало?

Ще поговоря вместо теб, която си сама. Защото имам желание да влея в теб тази светлина.

Открих, че в мълчанието и в самотата ти е възможно да те подхраня. Понеже боговете нехаят за стените и моретата. И ти също си по-богата от това, че съществува някъде мирис на восък. Дори да не се надяваш някога да усетиш вкуса му.

Но аз не разполагам с друг начин да оценя качеството на храната, която ти нося, освен да оценя теб самата. Каква ставаш ти, след като я получиш? Искам да сключиш ръце в тишината, с потъмнели очи, като очите на детето, на което дадох съкровището, започнало да го разкъсва. Защото моят подарък за детето също не беше предмет. Този, който знае от три камъчета да построи бойна флота и да я застраши с буря, ако му дам дървено войниче, ще направи от него армия и капитани, и вярност към империята, и сурова дисциплина, и смърт от жажда в пустинята. Същото е и с музикалния инструмент, той е нещо твърде различно от инструмент, той е материя за капана за твоя улов. Който пък никога не е от естеството на капана. И теб също ще те осветя, за да е светла твоята мансарда и населено сърцето ти. Защото заспалият град, който гледаш от прозореца, няма да е същият, ако съм ти говорил за огъня под пепелта. И пътят за обход няма да е същият за моя часовой, ако е някой стръмен, вдаден в морето нос на империята.

Когато човек отдава себе си, получава повече, отколкото дава. Понеже е бил нищо и се самопостига. И малко ме интересува дали думите си показват език едни на други.

Ще поговоря вместо теб, която си сама, понеже имам желание да те населя. И навярно ти е трудно, поради изкълчено рамо или недъг в окото да приемеш съпруга в плът в твоя дом. Но има по-силни присъствия и аз забелязах, че болният от рак вече не беше същият на смъртния си одър в утринта на една победа и че макар дебелината на стените да приглушава звука на тръбите, стаята му като че ли беше пълна.

И все пак какво беше преминало отвън навътре, ако не възелът на нещата, който е победа и нехае за стените и моретата? И защо да не съществува още по-изгарящо божество? Което ще те оформи с горящо сърце, вярна и прекрасна.