Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Семчицата би могла да се полюбува на себе си и да си каже: „Колко съм хубава, силна и жизнена! Аз съм кедър. Дори повече, аз съм кедър в неговата същина.“

Ала аз казвам, че тя не е нищо още. Тя е талига, път и преход. Тя е носител на действие. Нека ми извърши своето действие! Нека бавно доведе земята до дървото. Нека укрепи кедъра за славата на Бог. Тогава по клоните й ще съдя за нея.

Но те по същия начин се разглеждат внимателно. „Аз съм такъв или такъв.“ Смятат се за запас от чудеса. У тях има една врата към добре подредени съкровища. Стига само да я намериш пипнешком. И те ти натъкмяват наслуки оригванията си в поеми. Ала ти ги слушаш да се оригват, без много да се развълнуваш.

Така е и с магьосника от негърското племе. С вид на познавач той събира наслуки пълен набор от странни треви, съставки и органи. Разбърква ти всичко това в големия си котел в безлунна нощ. Изрича думи, думи, думи. Изчаква от гозбата му да се извие като пара невидима сила, която ще повали твоята армия, тръгнала на поход към колибата му. Ала нищо не се показва наяве. И той започва отново. И променя думите. И сменя тревите. И безспорно той въобще не се е заблуждавал в амбицията на своето желание. И аз съм виждал как дървесната каша, смесена с възчерна течност, събаря империите. Ставаше дума за моето писмо, с което решавах да започна война. Виждал съм котела, откъдето излизаше победата. В него разбъркваха барута за пушките. Чувал съм как слабото трептене на въздуха, излязло най-напред от най-обикновена гръд, постепенно разпалва народа ми подобно на пожар. Някой проповядваше бунт. Виждал съм и разположени по определен начин камъни, които разкриваха един кораб от мълчание.

Ала никога не съм виждал нещо да излиза от случайни материали, ако те не бяха намерили в някой човешки ум своето мерило. И ако поемата може да ме развълнува, от друга страна никое съчетание от букви, произлязло от безпорядъка на детската игра, никога не е изтръгвало сълзи от очите ми. Защото нищо не е не проявилата се семчица, която изисква възхищение към дървото, за чието извисяване изобщо не е вложила усилие.

Ти безспорно се стремиш към Бог. Но от това, което можеш да станеш, не вади заключение, че си станал. Твоите оригвания не пренасят нищо. Когато обедното слънце прежуря, семчицата, дори да е от кедър, не хвърля за мен никаква сянка.

Жестоките времена събуждат заспалия архангел. Нека той разкъса пелените си през нас и блесне пред очите ни! Дребнави хитроумни езици, нека той ви погълне и свърже отново! Нека нададе истински вик. Вик към отсъстващата. Вик на омразата срещу глутницата. Вик за хляба. Нека изпълни със значение жътваря или жътвата, или вятъра с дълбоката длан над житата, или любовта, или каквото и да било, което най-напред е потопено във времето.

Ала ти, грабителю, отиваш в квартала на червените фенери да търсиш начин чрез сложни игри любовта да намери отклик в теб, а всъщност на любовта е присъщо да намери отклик в теб скромната ръка на доверчивата съпруга на рамото ти.

Разбира се, съществува само магия и на церемониала е присъщо да те води към плячка, чието естество изобщо не е от естеството на капана, както е с парването в сърцето, което получават хората на север веднъж годишно от една смесица между смола, рисувано дърво и горещ восък. Ала аз наричам „фалшива магия и леност, и несвързаност“ стриването в твоя котел на случайни съставки в очакване на чудо, което ти въобще не си приготвил. Тъй като, забравил да се само осъществиш, ти искаш да отидеш да посрещнеш самия себе си. И от този момент нататък вече няма надежда. След теб пак се захлопват бронзовите порти.

Меланхолия ме обзе, измъчвах се от мисълта за хората. Всеки се е обърнал към себе си и вече не знае какво да пожелае. Какви блага би си пожелал, ако искаш да ги подчиниш на себе си и те да те обогатят? Дървото, разбира се, търси соковете в почвата, за да се храни с тях и да ги превърне в своя плът. Животното търси тревата или друго животно, което ще превърне в своя плът. И ти също се храниш. Ала какво ще пожелаеш извън храната, което ти самият да можеш да оползотвориш? Ласкателството е приятно за твоята гордост, затова наемаш хора да ти ръкопляскат. И те ти ръкопляскат. И ето че за теб ръкоплясканията губят смисъл. Килимите от дълговлакнеста вълна придават уют на дома, затова ги поръчваш от града. Натрупваш ги в къщата си. И ето че те са безплодни. Завиждаш на съседа си, че има царско имение. Отнемаш му го. Настаняваш се в него. И то не е в състояние да ти предостави нищо, което да представлява интерес за теб. Има някаква служба, до която се домогваш. И кроиш интриги, за да я получиш. Получаваш я. И тя се оказва само празна къща. Защото, за да се почувствуваш щастлив, съвсем не е достатъчно една къща да е разкошна или удобна, или богато украсена, и да можеш да се разполагаш в нея, с мисълта, че е твоя. Преди всичко заради това, че не съществува нищо, което да е твое, понеже ще умреш и важното е не тя да ти принадлежи — защото от това тя се разхубавява или принизява, — а ти да й принадлежиш, тъй като тогава тя те отвежда някъде, както е при дома, който ще подслони династията ти. Ти намираш радост не в предметите, а в пътищата, които те разкриват пред теб. А и защото би било прекалено лесно някой себичен и мрачен негодяй да може да си осигури живот сред изобилие и разкош само като храни илюзията, че е принц, крачейки напред-назад пред царския дворец: „Това е моят дворец“, ще си каже той. И в действителност на истинския господар дворецът в изобилието си не му служи за нищо в момента. По всяко време той обитава само една стая наведнъж. Случва му се да затвори очи или да чете, или да разговаря и така да не вижда нищо дори от тази стая. Както е възможно и по време на разходка в градината да обърне гръб на архитектурата. И все пак той е господарят на двореца, горд е с него и може би облагороден в сърцето си, и носи в себе си дори безмълвието на тънещата в забрава зала на Съвета, и даже мансардите и подземията. Следователно би могло да бъде част от играта на просяка — понеже нищо извън мисълта не го различава от владетеля — да си въобрази, че е господар, и да ходи бавно напред-назад като паун, сякаш е облякъл душа с шлейф. И все пак малко резултатна ще е играта и измислените чувства ще имат дял в загниването на мечтата. Едвам ще му подейства слабата мимикрия, която те кара да се свиваш от ужас, когато ти описвам някое клане, или да се радваш на смътното щастие, за което ти разказва някоя песен.