Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Да те спася не значи да те обогатя, нито да ти дам нещо за теб самия. А да те подчиня на една игра, както човек поема задължения към една съпруга.

Ах! Измъчва ме моята самота, когато пустинята не може да ми предложи никаква храна. Какво ще правя с пясъка, ако няма никакъв недостъпен оазис, който да го изпълва с благоухание? Какво ще правя с пределите на хоризонта, ако не съществува граница на чужди обичаи? Какво ще правя с вятъра, ако не натежава с далечни тайни заговори? Какво ще правя с материалите, които не служат на един образ? Но ние ще седнем на пясъка. Аз ще ти заговоря за твоята пустиня и ще ти покажа това нейно лице, а не някое друго. И ти ще се преобразиш, защото зависиш от света. Оставаш ли същия, когато си седиш в стаята в твоя дом, ако ти съобщя, че той гори? Ако чуваш любимите стъпки? И то дори когато тя изобщо не върви към теб. Не ми казвай, че проповядвам илюзии. Аз съвсем не искам да повярваш, а да разчетеш. Какво е частта без цялото? Какво е камъкът без храма? Какво е оазисът без пустинята? И ако живееш в средата на острова и поискаш да разпознаеш себе си в него, необходимо е аз да съм там, за да ти разкажа морето! И ако живееш сред този пясък, необходимо е аз да съм там, за да ти разкажа онази далечна сватба, онова приключение, онази освободена пленница, оня поход на неприятелите. И е невярно да ми казваш, че сватбата под далечните шатри не разпръсква над твоята пустиня своята церемониална светлина, понеже къде свършва властта й?

Аз ще ти говоря съгласно твоите обичаи и линиите на привличане на сърцето ти. И моите подаръци ще бъдат значение на нещата, и път, разчетен през тях, и жажда, която задължава да поемеш пътя. И аз, царят, ще ти подаря единствения розов храст, който може да те извиси, защото ще изисквам неговата роза. От този момент нататък ето я построена за тебе стълбата към твоето спасение. Ти най-напред ще копаеш земята, ще обръщаш земята и ще ставаш сутрин, за да поливаш. И ще бдиш над творението си и ще го закриляш от червеи и гъсеници. После ще те трогне пъпката, която ще се разтвори и ще дойде празникът, разцъфналата роза, която ще е за теб, за да я откъснеш. И след като си я откъснал, да ми я поднесеш. Аз ще я поема от ръцете ти и ти ще зачакаш. Ти нямаше какво да правиш с една роза. Ти я замени срещу моята усмивка… и ето че тръгваш към твоя дом, огрян от усмивката на своя цар като от слънце.

Тези там нямат никакъв усет за времето. Те искат да късат цветя, които изобщо не са се осъществили: и няма никакви цветя. Или пък намират някое, разцъфнало другаде, което за тях въобще не е плод на церемониала на розовия храст, а ни повече, ни по-малко, пазарска стока. И какво удоволствие би могло да им достави то?

Аз обаче се упътвам към градината. Тя оставя във вятъра следата на натоварен със сладки лимони кораб, или на керван с мандарини, или пък на острова, изпълващ с благоухание морето, който трябва да достигнем.

Аз получих не някакъв запас, а едно обещание. И с градината е така, както с колонията, която трябва да се завладее, или с непритежаваната още съпруга, която вече се огъва в прегръдката. Градината ми се представя. Зад ниската стена тя е родина на мандаринови и лимонови дръвчета, където ще бъде приета моята разходка. Все пак никой не обитава постоянно нито аромата на лимоновите или на мандариновите дръвчета, нито усмивката. За мен, който зная, всяко нещо съхранява някакво значение. Аз изчаквам да дойде часът на градината или на съпругата.

Тези там изобщо не знаят да чакат и няма да проумеят никоя поема, защото им е неприятел времето, което възстановява желанието, подготвя премяната на цветето или налива със сладост плода. Те се мъчат да извличат удоволствието си от предметите, когато то се извлича само от пътя, който се разчита през предметите. А аз вървя, вървя и вървя. И когато пристигна в градината, която за мен е родина на ухания, сядам на пейката. Гледам. Има листа, които отлитат, и цветя, които увяхват. Усещам всичко, което умира и се преобразува. Не изпитвам никаква скръб. Аз съм бдение, като в открито море. Не търпение, понеже изобщо не става дума за цел — удоволствието идва от ходенето. Ние напредваме, моята градина и аз, от цветовете към плодовете. И през плодовете — към семената. И през семената — към цветовете догодина. Въобще не се заблуждавам по отношение на предметите. Те винаги са само предмети на един култ. Докосвам инструментите на церемониала и откривам, че са с багра на молитва. Но тези, които не познават времето, се спъват в тях. Дори детето в техните очи се превръща в предмет, който те съвсем не обхващат в неговото съвършенство (защото то е път за един Бог, който човек не би могъл да задържи). Те биха искали да го приковат в детинската му прелест, сякаш е запас. А аз, когато срещна дете, виждам как то се опитва да се усмихне и поруменява, и се мъчи да побегне. Зная какво го измъчва. И полагам ръка на челото му, сякаш да успокоя морето.