Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Това, което има отношение към тялото ти, ти си го присвояваш и го превръщаш в своя плът. Ала невярно е да твърдиш, че постъпваш по същия начин с нещата, отнасящи се до ума и сърцето. Защото малко истини съдържат доставените от храносмилането ти радости. Но освен това ти не смилаш нито двореца, нито сребърния съд, нито дружбата на твоя приятел. Дворецът ще си остане дворец и съдът ще си остане съд. И приятелите ти ще продължат да си живеят.

Тъй че аз съм носителят на действието, който от един просяк, привидно приличен на царя, понеже наблюдава двореца, или по-добре вместо двореца — морето, или по-добре вместо морето — Млечния път, но не умее да извлече нищо за себе си от този мрачен поглед към простора, изтръгва един истински цар, въпреки че наглед нищо не се е изменило. И в действителност тук не би имало нищо външно за промяна, понеже са същите господар и просяк, същите са мъжът, който обича, и този, който оплаква изгубената любов, когато седят на прага на своя дом в покоя на вечерта. Ала единият от двамата, и може би по-здравият и по-богатият, и по-надареният с ум и сърце, ако никой не го задържи, ще иде тази вечер да се хвърли в морето. Следователно, за да може от теб, който си единият, да бъде изтръгнат другият, няма нужда да ти се доставя нищо, което да е видимо и материално, или да бъдеш променян в каквото и да било. Достатъчно е да те науча на езика, позволяващ ти да разчетеш в това, което е около теб и вътре в теб, някое ново и парещо за сърцето лице, както се случва, когато си мрачен, с няколко фигури от грубо дърво, разположени наслуки върху една дъска, но които, ако съм те издигнал до науката за шахматната игра, ще ти осветлят проблема си.

Затова ги наблюдавам внимателно в мълчанието на моята обич, без да ги упреквам за отегчението им, което не идва от тях, а от езика им, знаейки че само един език отличава царя победоносец, който вдишва вятъра на пустинята, от просяка, опиващ се от същата крилата река, но че щях да съм несправедлив, ако упреквах просяка, без най-напред да съм го изтръгнал извън самия него, че не изпитва чувствата на ликуващ в своята победа цар.

Аз давам ключовете на простора.

И аз виждах и единия, и другия сред запасите на света и готовия мед. Ала приличаха на човек, който върви през мъртвия град, мъртъв за него, но пълен с чудеса зад стените, или на оня, който слуша да рецитират поемата на език, на който никога не са го учили, или докосва с лакът жената, за която някой друг доброволно би приел да умре, а той самият забравя да обича…

Ще ви науча за какво служи любовта. Какво значение имат култовите предмети. Виждал съм при засадата край кладенеца как този, който би могъл да оцелее, се оставя да изпълнят с мрак очите му заради някоя лисичка, която, след като дълго е живяла от нежността му, е побягнала, призована от инстинкта. Ах, войници мои, чиято почивка прилича на друга една почивка — и нищетата им на друга една нищета, — достатъчно би било, за да ви въодушевя, тази нощ да е нощта на едно завръщане, това хълмче да е хълмче на една надежда, този съсед — очаквания приятел, тази овца върху жарта — ястието за една годишнина, тези думи — думите на някоя песен. Достатъчна би била една архитектура, една музика, една победа, която да придаде смисъл на вас самите, достатъчно би било да ви науча да изтръгвате като детето от вашите камъчета бойна флота, достатъчна би била една игра и вятърът на удоволствието би прошумял над вас като над дърво. Но ето ви опустошени и разпилени, нетърсещи нищо, освен самите себе си, и така откриващи празнотата, защото вие сте възел от отношения и нищо друго, и ако не сте свързани с другите, ще намерите в себе си само пусто кръстовище. И няма на какво да се надяваш, ако в теб има любов само към себе си. Защото ти го казах по повод на храма. Камъкът не служи нито на себе си, нито на другите камъни, а на порива от камък, който всички те образуват и който служи на всички тях в замяна. И навярно ти ще можеш да живееш от порива към царя затова, че ти и другарите ти ще сте войници на един цар.

„Господи, казвах, дари ми силата на любовта! Тя е възлеста тояга за изкачването на планината. Направи ме пастир, за да ги поведа.“ И тъй ще ти поговоря за смисъла на имането. Което в началото е невидимо, понеже никога не е от естеството на материалите. Ти си виждал нощния посетител. Оня, който просто сяда в хана, оставя тоягата си и се усмихва. Наобикалят го: „Откъде идеш?“ Ти познаваш силата на усмивката.

Не си отивай, търсейки пеещи острови, като готов подарък, поднесен от морето — и морето бродира наоколо своята бяла дантела — защото изобщо няма да ги намериш, дори да те положа на пясъка на техния пръстен, ако най-напред не съм те подчинил на церемониала на морето. Щом се събудиш там без усилие, ти няма да почерпиш нищо от гърдите на неговите девойки, освен силата да забравиш в тях любовта. Ще вървиш от забрава към забрава, от смърт към смърт… и ще ми кажеш за пеещия остров: „Какво имаше там, което да си заслужава да се преживее?“, когато от любов към същата добре възпитана девойка цял екипаж приема да рискува живота си.