Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Ако те желаят една жена, за да я обичат, потребно ми е да спася за тях любовта.

Аз съм този, който обитава. Аз съм намагнитен полюс. Аз съм семе от дървото и силова линия в безмълвието, за да има дънер, корени и клони и такъв цвят и плод, а не други, такава империя, а не друга, такава любов, а не друга, съвсем не поради отказ или презрение към другите, а защото любовта въобще не е една същност, намерена като предмет измежду предмети, а увенчаване на един церемониал, както е със същината на дървото, което надмогва своето същностно многообразие. Аз съм значението на материалите. Аз съм светилище и смисъл на камъните.

Няма никаква надежда, ако си сляп за тази светлина, която се ражда не от нещата, а от смисъла на нещата. И те заварвам пред вратата ти:

— Какво правиш там?

И ти не знаеш, и се оплакваш от живота:

— Животът вече не ми носи нищо. Спи жена ми, почива магарето ми, зрее житото ми. Аз съм само глупаво очакване и се отегчавам.

Дете извън играта, което не знае вече да чете отвъд нещата. Аз сядам до теб и те уча. Ти си потопен в изгубеното време и те обсажда мъчителното безпокойство, че въобще не се самопостигаш.

Защото други казват: „Трябва да има цел.“ Хубаво е твоето плуване, което ти създава един бряг, бавно разчистван от пясъка на морето. И скриптящият чекрък, който ражда водата за пиене. Също и златното жито, което е бряг на черната оран. Както и усмивката на детето, което е бряг на любовта в дома. Както и сърмената дреха, дълго обшивана за празника. И какво става вътре в теб, ако завърташ ръчката само заради звука на чекръка, ако ушиваш дрехата заради самата дреха, ако правиш любов заради самата любов? Бързо се изчерпват те, защото нямат какво да ти дадат.

Но аз ти го казах по повод на каторгата, където отпращам тези, които вече са изгубили човешкото си качество. И техният удар с кирка има стойност за кирката. И те копаят — удар след удар. И нищо в същината им не се изменя. Плуване без бряг, което е въртене в кръг. И въобще няма съзидание, те изобщо не са талига и път към някаква светлина. Ала нека го има същото слънце, същият труден път, същата пот, но да ти бъде дадено да добиеш веднъж годишно истинския диамант, и ето те боговдъхновен в твоята светлина. Защото твоят удар с кирка придобива смисъл на диамант, който съвсем не е от същото естество. И ето че се потапяш в покоя на дървото и в смисъла на живота, който е да се издигаш от етаж към етаж за славата на Бога.

Ти ореш заради житото и шиеш заради празника, и разкъртваш земния пласт заради диаманта. И онези, които ти изглеждат щастливи, какво притежават те в повече от теб освен познаването на божествения възел, свързващ нещата?

Ти изобщо няма да намериш покой, ако не преобразяваш нищо според собственото си аз. Ако не се превръщаш в талига, път и превоз. Само тогава се движи кръвта в империята. Но ти искаш да бъдеш уважаван и почитан заради теб самия. И се стремиш да изтръгнеш от света нещо осезаемо, което да е за теб. И няма да намериш нищо, защото не представляваш нищо. И изхвърляш своите разпилени предмети в ямата за отпадъци.

Ти очакваше появата да дойде отвън, като някакъв архангел, който би приличал на теб. И какво повече би извлякъл от посещението му, отколкото от посещението на съседа? Ала забелязал, че този, който върви към болното дете, този, който върви към любимата, този, който върви към празната къща, съвсем не са едни и същи, въпреки че в момента наглед си приличат, аз се превръщам в среща или в бряг, отвъд действителните неща, и всичко се променя. Превръщам се в жито отвъд оранта, в човек отвъд детето, в извор отвъд пустинята, в диамант отвъд потта.

Аз те принуждавам да съградиш в себе си една къща.

Щом къщата е готова, идва обитателят, който изгаря сърцето ти.

Любими мой народе, водех вътрешен спор, когато си почивах на върха на планината, която сякаш ме превръщаше в каменен плащ. Бавен пожар, от който до мен достигаха вече само димът и светлината. „Накъде отиват те? Къде трябва да ги заведа, Господи? Ако управлявам, те ще започват да си приличат един на друг. Не познавам никакво управление, Господи, което да не вкаменява обекта на управлението. И какво бих могъл да направя с едно семе, ако то не води към дърво? И какво бих могъл да направя с една река, ако тя не води към морето? И с една усмивка, Господи, ако тя не води към любовта?

А с моя народ?

Ах! Господи, те са се обичали поколение след поколение. Те са съчинявали поемите си. Строили са си къщи, застилали са ги с килимите си от дълговлакнеста вълна. Продължавали са рода си. Отглеждали са малките си и са полагали износените поколения в кошниците на Твоите гроздобери. Събирали са се в празничните дни. Молили са се. Пели са. Бягали са. Отдъхвали са след своя бяг. Излизали са им мазоли по дланите. Очите им са гледали, удивлявали са се, после са се изпълвали с мрак. Те и са се ненавиждали. Откъсвали са се едни от други. Раздирали са се от разпри. Убивали са с камъни принцовете, родени измежду тях самите. После са заемали местата им и са се убивали с камъни помежду си. О, Господи, техните омрази, наказания, мъчения толкова напомнят някаква неясна и мрачна церемония! О, Господи, без изобщо да се плаша от нея, от моя хребет, колко ми напомняше тя стенанията и пращенето на кораба! Или родилните мъки. Господи, така е с дърветата, които се блъсват едно друго, смазват се и се задушават в гонитбата на слънцето. Все пак за слънцето може да се каже, че то изтръгва пролетта от земята и кара дърветата да го честват като празник. И гората се състои от дървета, макар всички те да са врагове помежду си. И вятърът изтръгва своя славослов от тази арфа! Ах, Господи, късоглед и забил нос в тях, как бих могъл да ги опозная в тяхното своеобразие? Но ето че те заспиват. Оставени са настрана през нощта лъжливите думи, приспани са апетитите и сметките. Утихнала е ревността. Ах, Господи, ето че обхождам с поглед делата, които са изоставили несвършени, и се чувствувам объркан, сякаш на прага на истината, от едно значение, чието разковниче още съвсем не ми е дадено и което е важно да открия, за да пребъде тя.