Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Защото ти нищо не си отгатнал от радостта, ако мислиш, че дървото живее заради самото дърво, затворено в своята обвивка. То е извор на крилати семенца и се преобразява и разхубавява от поколение на поколение. То се движи, но не по твоя начин, а като пожар по волята на ветровете. Посаждаш един кедър на върха на планината и ето че твоята гора се придвижва бавно, в течение на векове.

Какво би могло да мисли за себе си дървото? Би си помислило, че е корени, дънер, листа и клони. Би помислило, че служи на самото себе си, като побива корените си, а то е само път и преход. Земята през него се съчетава с меда на слънцето, разпуква пъпки, разтваря цветове, образува семена и семето отнася живота като приготвен, но още невидим огън.

Ако пръскам семена по вятъра, аз подпалвам земята. Ала ти гледаш на бавен ход. Виждаш тези неподвижни листа, тези тежки, здраво закрепени клони и мислиш, че дървото е заседнало, живее за себе си, зазидано в себе си. Късоглед и забил нос в него, ти виждаш изкривено. Достатъчно е да се отдръпнеш и да ускориш махалото на дните, за да видиш как от твоето семе бликва пламъкът, от него — други пламъци, и как се придвижва пожарът, събличайки останките от изгоряло дърво, защото гората гори безмълвно. И вече не виждаш нито това дърво, нито другото. И добре разбираш, че корените не са служели нито на едното, нито на другото, а на този огън, опустошителен и в същото време градивен, и тъмната маса на листата, която облича твоята планина, вече е само оплодена от слънцето земя. И се поселват зайци на поляната и птици в клоните. И ти вече не можеш да кажеш на какво най-напред служат твоите корени. Вече съществуват само етапи и преходи. И защо би искал да повярваш за дървото онова, което въобще не вярваш за семето? Не казваш: „Семето живее за себе си. То е завършено. Стъблото живее за себе си. То е завършено. Цветът, в който то се превръща, живее за себе си, той е завършен. Семето, което той образува, живее за себе си, то е завършено.“ И още веднъж същото за новия кълн, който подава упоритото си стъбълце сред камъните. Какъв етап ще ми избереш, за да го направиш завършек? Аз не познавам нищо освен възземане на земята към слънцето.

Така е и с човека, и с моя народ, за който не зная накъде отива. Затворени са хамбарите, залостени са къщите, когато дойде нощта. Спят децата, спят старците и стариците, какво бих могъл да кажа за техния път? Тъй трудно е да го различиш, тъй несъвършено очертан е той от хода на един сезон, прибавил само една бръчка по лицето на старицата, прибавил само няколко думи в езика на детето, едва-едва променил усмивката. Той не променя с нищо съвършенството или несъвършенството на човека. И все пак, народе мой, когато обгърна поколения, аз виждам как се пробуждаш за самия себе си и разпознаваш себе си.

Ала никой, безспорно, не мисли отвъд собствената си личност. И добре, че е така. Важно е златарят да обработва среброто, без да се разсейва. Геометърът да мечтае за геометрията. Царят — да царува. Защото те са условие за вървежа. Както и майсторите на гвоздеи да пеят химните на майсторите на гвоздеи, а дърводелците — химните на дърводелците, въпреки че те бдят над раждането на кораба. Но за тях е благотворно да получат познание за платнохода от поемата. Няма да намалее обичта им към техните дъски и гвоздеи, а точно обратното, те ще са разбрали, че намират себе си и придобиват съвършенство в този дълъг крилат лебед, захранван от морските ветрове.

И тъй, макар твоята цел поради самия факт на своето величие въобще да не ти спестява труда да пометеш още веднъж стаята си по изгрев-слънце или да засееш тази шепа ръж след толкова други, да повториш това движение в работата си или да научиш сина си на нова дума или молитва — познанието за платнохода трябва да те накара да обичаш, а не да презираш своите дъски и гвоздеи, — така аз искам да знаеш със сигурност, че не става дума нито за храната ти, нито за молитвата ти, нито за оранта ти, нито за детето ти, нито за празника, честван сред близките ти, нито за предмета, с който почиташ своя дом, защото те са само условие, път и преход. Знаейки, че като те предупредя за това, аз ще те накарам повече да почиташ, а не да презираш едните и другите, както ще заобичаш и опознаеш по-добре пътя и завоите му, и дъха на шипките му, и нивята, и наклоните му покрай хълмовете, ако той е не безплодно лъкатушене, което те отегчава, а път, отвеждащ към морето.

И не позволявам да казваш: „Какъв смисъл има за мен да мета, да нося този товар, да изхранвам това дете, да познавам тази книга?“ Защото ако е добре да спиш, да мечтаеш за супата, а не за империята, както правят часовоите, добре е и да бъдеш готов за посещението, което с нищо не се предвещава, ала прояснява за миг погледа и слуха ти и превръща тъжното ти метене в служба на един култ, който не може да бъде обхванат с думи.