Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

И несъмнено има гмуркачи, които въобще няма да открият бисера. Има хора, които ще намерят само отегчение в постелята, която са избрали. Ала несретата на първите е условие за сиянието на морето. Което придобива стойност за всички, също и за тези, които нищо не са открили. И нещастието на вторите е условие за сиянието на любовта, която придобива стойност за всички, също и за тези, които са нещастни. Тъй като желанието, съжалението, тъгата по любовта са по-ценни от покоя на добитък, останал чужд на любовта. Както във вътрешността на пустинята, където се измъчваш от жажда сред тръните, ти предпочиташ да жалиш за изворите, вместо да забравиш, че ги има.

Защото в това се крие тайнството, което ми беше дадено да проумея. Тъй както ти създаваш устоите на това, с което се занимаваш — независимо дали воюваш за него или против него — и затова воюваш лошо, когато го правиш единствено от омраза към бога на твоя враг, и ти е потребно преди всичко да воюваш от любов към своя бог, за да приемеш смъртта — така си просветлен, закърмен и извисен от това, което жалиш, желаеш или оплакваш, точно толкова, колкото от пленените неща. И майката с набразденото лице, в което траурът, придобивайки своя смисъл, се е преобразил в усмивка, живее от спомена за мъртвото си дете.

Ако унищожа за теб условията на любовта, за да ти позволя повече да не страдаш от нея, какво ще ти донеса? Нима една пустиня без никакъв извор е по-приятна за тези, които са изгубили пътя и умират от жажда?

А аз казвам, че ако изворът е бил добре вграден и възпят в сърцето ти, когато вече си на път да се слееш с пясъка и да съблечеш своята обвивка, той влива в теб спокойни води, които не са от нещата, а от смисъла на нещата, и аз ще съумея още веднъж да изтръгна усмивка от лицето ти, припомняйки ти сладостната песен на изворите.

Как няма да ме последваш тогава? Аз съм твоето значение. С едно съжаление аз омагьосвам твоя пясък. Откривам ти любовта. От едно ухание създавам империя.

Искам да ти отворя очите, защото грешиш по отношение на церемониала. Мислиш, че той е ненужно построение или излишно украсяване. Смяташ, че оня, който изпитва любов, е потискан от правилата, сякаш продиктувани от някакъв чудноват бог, който в най-добрия случай би ги определил само за да те поощри в едно, като те окастри в друго, както осакатяването на чувството би могло да бъде необходимо условие за някакъв вечен живот, а всъщност правилата формират от теб един или друг човек и като те възпират, едновременно с това ти създават устои, понеже се сблъскваш с тези граници, когато си изграден — и дървото придобива очертания според силовите линии, заложени в семчицата му. Но аз го казах по повод на образа, когато той е хубав. Образът е гледна точка и вкус на нещата. И от тази гледна точка ти мислиш по различен начин за обеда или вечерята, за почивката, за молитвата, за играта и за любовта. Непознато ми е разпределянето по чекмеджета, защото ти съвсем не си сбор от отделни парчета, а една неделима цялост, която обсебва. И ако изменя носа в това лице от камък, изваяно от моя скулптор, трябва също да изменя ухото или по-точно, с това съм изменил цялото влияние и въздействие на ухото. Следователно, ако ти налагам веднъж годишно да се проснеш на земята с лице към пустинята, за да почетеш пеещия оазис, скрит в гънките й, ти ще преоткриеш тайнството му в жената, в труда или дома. По такъв начин, дарявайки ти едно звездно небе, аз съм те преобразил в отношенията ти с роба, с царя, със смъртта. Ти си корен — хранител на листата — и ако те изменя в корена, изменят се и листата ти. И въобще не съм виждал хора, преобразени от доводите на логиците, не съм виждал да се приобщават дълбоко към друга вяра под влияние на надутите проповеди на кривогледия пророк. Но обръщайки се към тях в същината им, чрез играта на един церемониал, аз съм ги открил за моята светлина.

Ти настояваш за любов против правилата, които я запрещават. Точно тези правила обаче са създали любовта. И тъгата от това, че изобщо не изпитваш любов, тъга, която дължиш на правилата, е вече любов.

Желанието за любов е любов. Тъй като не би могъл да желаеш нещо, за което още нямаш ясна представа. И там, където въобще не съществува силна братска любов поради липса на структура или обичай, които изпълват със смисъл ролята на брата (и как би могъл да обичаш някого просто защото сядате на една маса?), аз не съм виждал човек, който да съжалява, че не обича повече брат си. Съжаляваш за любовта, която си си представял, и за жената, която си отива, но никоя минувачка не те кара да кажеш отчаяно: „Щях да съм щастлив, ако я обичах…“