Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Ако се срамуваш с основание, не се издавай. Не говори. Гризи срама си. Чудесно е, че не можеш да го преглътнеш, което ще те застави да се превърнеш в нов човек у дома си. Защото това зависи от теб. Ала този тук има болни крайници: той си отрязва ръцете и краката. Той е луд. Ти можеш да отидеш на смърт, за да накараш другите да уважават в твое лице твоите хора, но не да се отказваш от тях, защото тогава се отказваш от самия себе си.

Добро и лошо е дървото ти. Не ти харесват всички плодове. Но между тях има и хубави. Прекалено лесно е да се ласкаеш от хубавите и да отричаш лошите. Защото те са различни страни от едно и също дърво. Прекалено лесно е да избереш клоните. И да отречеш другите клони. Бъди горд с хубавото. И ако лошото взема връх, замълчи. Твой ред е да се върнеш при стъблото и да кажеш: „Какво трябва да сторя, за да изцеря това стъбло?“

Този, който емигрира по сърце, народът се отказва от него, но и той самият ще се откаже от своя народ. По необходимост става така. Ти си приел други съдници. Тъй че е добре да станеш един от тях. Ала това съвсем не е земята и ти ще умреш от нея.

Твоята човешка същина ти причинява болка. Грешката ти е в това, че отделяш. Няма нищо, което да можеш да отхвърлиш. Зле ти е тук. Но това е част от теб.

Отказвам се от този, който се отказва от жена си, или от града си, или от страната си. Недоволен си от тях? Ти си част от тях. Ти си онова у тях, което клони към доброто. Ти трябва да привлечеш след себе си останалото. Не да съдиш за тях отвън.

Тъй като съществуват две съждения. Едното, което ти правиш сам от своя страна като съдник. И това за теб.

Защото не става въпрос да се изгради мравуняк. Отказваш се от една къща, отказваш се от всички къщи: Ако се откажеш от една жена, отказваш се от любовта. Ти ще напуснеш тази жена, но изобщо не ще намериш любовта.

„Все пак, казваш, ти ми говориш разпалено против предметите, но има предмети, които ме обогатяват. И против влечението към почестите, а има почести, които ме извисяват. И къде е тайната, понеже има почести, които принизяват.“

Работата е там, че няма нито вещи, нито почести, нито залози. Те придобиват стойност в светлината на твоята цивилизация. Те са преди всичко част от някаква структура. И я обогатяват. И ако се случи така, че да служиш на същата структура, ти си обогатен с това, че си нещо повече. Същото е с екипа, ако е истински екип. Един от хората в екипа е спечелил награда и всеки член на екипа се чувствува обогатен в сърцето си. Спечелилият наградата е горд заради екипа и се появява изчервен с наградата под мишница, ала ако не съществува екип, а сбор от членове, наградата ще означава нещо само за този, който я получава. И той ще презира другите, че не са я спечелили. И всеки един от останалите ще завижда и ще ненавижда този, който я е получил. Защото всеки един е бил лишен от нея. Така същите награди са облагородяващи предмети за едните и унижаващи за другите. Благотворно за теб е само това, което създава пътищата за твоите замени.

Така е с моите млади лейтенанти, които мечтаят да умрат за империята, ако ги направя капитани. Ето ги преизпълнени с гордост, но къде виждаш тук нещо, което да ги принизява? Аз ги направих по-сигурни в действията им и готови за саможертва. И облагородявайки ги, аз облагородявам нещо по-велико от тях. Същото е с командира, който по-добре ще служи на кораба. И в деня, в който съм го назначил, той се опиянява и опиянява своите капитани. Така е и с жената, щастлива да бъде хубава заради мъжа, когото озарява. Ето че един диамант я разхубавява. И разхубавява любовта.

Онзи там обича своята къща. Тя е скромна. Но той се е трудил и е прекарвал безсънни нощи заради нея. Липсва й все пак някой килим от дълговлакнеста вълна или сребърен съд за чая при любимата преди любовната нощ. И ето че една вечер, след като се е трудил, будувал и страдал, той влиза при търговеца и избира най-хубавия килим, най-красивия сребърен съд, както човек избира култов предмет. И ето че той се прибира изчервен от гордост, защото тази вечер ще обитава една истинска къща. И поканва всичките си приятели да пият, за да отпразнуват сребърния съд. И говори по време на гощавката, той, срамежливият, и всичко, което виждам тук, ме трогва. Тъй като човекът несъмнено е обогатен и ще пожертвува за своята къща повече, защото тя е станала по-хубава.

Ала ако ти не служиш на никаква империя, ако почестите, предметът или славата са само за теб, тогава все едно, че са били захвърлени в празен кладенец. Защото ти поглъщаш. И ето те все по-жаден и по-гладен от това, че си все по-незаситен и неутолен. И въобще не разбираш горчивината, която те обзема вечер от празнотата на тъй желаните от теб неща. Суета на благата, казваш ти, суета!… И този вик означава, че човекът е търсил как да служи само на себе си. И, разбира се, изобщо не се е намерил.