Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Покоят, върху който размишлявам, се постига чрез страдание. Приемам жестокостта на безсънните нощи, понеже се движа към теб, който си изразен словесно, който си заличаване на въпросите и мълчание. Аз съм бавно дърво, но съм дърво. И благодарение на теб ще изсмуча соковете на земята.

Ах! Аз добре проумях за духа, Господи, че той властва над интелекта. Тъй като интелектът разглежда материалите, но само духът вижда кораба. И ако аз съм създал кораба, те ще ми заемат интелекта си, за да облека, извая, затвърдя, докажа образа, който ще съм създал.

Защо биха ми отказали? Аз не донесох нищо, което да ги потиска, а освободих всеки един в неговата любов.

И защо дърводелецът би рязал по-малко, ако дъската е дъска за кораб?

Ето че дори безразличните, които не бяха получили място, ще се приобщят към морето. Защото всяко същество се стреми да приобщи и да погълне в себе си това, което го заобикаля.

И кой би могъл да предвиди хората, ако не съумее да подпомогне кораба? Тъй като материалите не показват нищо по отношение на предназначението си. Те изобщо не са родени, ако не са се родили заради едно същество. Но само след като са съединени, камъните могат да въздействат на човешкото сърце с откритото море на мълчанието. Когато земята е усвоена от семето на кедъра, аз мога да предвидя поведението на земята. И ако съм познавал архитекта и съм знаел към какво се стреми той, подобни материали ще достигнат далечни острови.“

Искам те дълготраен и със здрави устои. Искам те верен. Защото верен означава преди всичко да си верен на себе си. Ти няма какво да очакваш от измяната, понеже дълго се завързват възлите, които ще те управляват, ще те въодушевяват, ще ти бъдат смисъл и светлина. Същото е при камъните на храма. Аз не ги разпръсвам в безпорядък всеки ден, за да се лутам опипом към по-хубави храмове. Ако продадеш имота си заради друг имот, по-хубав може би наглед, ти си изгубил нещо от себе си, което вече няма да намериш отново. И защо се отегчаваш в новата си къща? По-удобна, осигуряваща по-добри условия за онова, което желаеше в нищетата на другата. Твоят кладенец изморяваше ръката ти и ти си мечтаеше за чешма. Ето я твоята чешма. Но отсега нататък ще ти липсват песента на чекръка и водата, изтръгната от земните недра, която някога блестеше на слънцето.

И това съвсем не значи, че аз не желая ти да изкачиш планината, да се издигнеш и да добиеш форма, и да пожелаеш да вървиш постоянно напред. Но едно нещо е чешмата, с която разхубавяваш къщата си — и която е победа на твоите ръце, — а друго е настаняването ти в чуждата черупка. Защото преместването ти в ново жилище без любов е едно, а друго нещо са последователните придобивки в една и съща посока като обогатяването на храма — тези придобивки са израстване на дървото, което се развива според своята дарба.

Изпитвам недоверие към теб, когато скъсваш, понеже с това рискуваш своето най-ценно богатство, което не е в нещата, а в смисъла на нещата.

Винаги съм познавал емигрантите като тъжни хора.

Моля те да отвориш разума си, защото рискуваш да останеш измамен от думите. Някой е превърнал пътуването в свой смисъл. Той отива от едно пристанище в друго и аз не казвам, че обеднява. Неговата дълготрайност е пътуването. Ала другият обича своята къща. Неговата дълготрайност е къщата. И ако я сменя всеки ден, никога няма да бъде щастлив в нея. Когато говоря за уседналия, аз въобще не говоря за този, който обича преди всичко къщата си. Говоря за оня, който вече нито я обича, нито я забелязва. Защото твоята къща също е непрекъсната победа, както добре го знае жена ти, която всеки ден я прави нова при изгрев-слънце.

Затова ще ти дам знание за измяната. Тъй като ти си възел от отношения и нищо повече. И съществуваш чрез своите връзки. Връзките ти съществуват чрез теб. Храмът съществува чрез всеки един от камъните. Изваждаш този тук: храмът се срутва. Ти си част от един храм, от един имот, от една империя. И те са чрез теб. Въобще не е твоя работа да съдиш, както хората отсъждат, че това, което си, е привнесено отвън и неестествено. Когато съдиш, ти съдиш себе си. Това е твоето бреме, но това е и твоето въодушевление.

Защото аз презирам оня, който очерня сина си, извършил прегрешение. Той е едно със своя син. Необходимо е да го смъмри и да го осъди — наказвайки сам себе си, ако го обича — и да му набие своите истини, но не да тръгне да се оплаква от него от къща на къща. Защото тогава, ако не поеме солидарна отговорност със сина си, той вече не е баща и си спечелва почивка, която означава единствено да съществува по-малко и прилича на покоя на мъртвите. Винаги съм считал за бедни тези, които вече не знаят с какво са солидарни. Наблюдавал съм ги как винаги си търсеха някоя религия, някоя група, някакъв смисъл и събираха волни пожертвования, за да бъдат приети. Ала срещаха само призрака на прием. Истински прием има само в корените. Тъй като ти искаш да бъдеш здраво закрепен, натежал от права и задължения, и отговорен, ала не поемаш човешко бреме в живота като бремето на зидаря на строежа, нает от някой господар на роби. Ето те празен, ако станеш изменник.