Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Другият дълго се взира:

— Усмихнато лице — рече той накрая.

— Покажи го на останалите.

И всички видяха усмихнатото лице, което вторият свидетел ги накара да разпознаят, като очерта с пръст.

После баща ми повлече събранието далеч от прозорците.

— Постарайте се да постигнете съгласие за образа, който е приел облакът — каза им той.

Ала те безсмислено си размениха обиди, тъй като усмихнатото лице беше съвсем очевидно за едните, а легналият лъв — за другите.

— Събитията — заговори им баща ми — също нямат форма, освен формата, която ще им придаде творецът. И всички форми са истински заедно.

— Разбираме го за облака — възрази му някой, — но не и за живота… Защото щом изгрее зората на битката и войската ти буди презрение, сравнена със силата на твоя противник, въобще не е в твоя власт да повлияеш върху изхода от битката.

— Безспорно — каза баща ми. — Както облакът се разпростира в пространството, така и събитията се разпростират във времето. Ако искам да моделирам моето лице, имам нужда от време. Няма да променя нищо от това, което трябва да се реши тази вечер, но утрешното дърво ще покълне от моята семчица. И тя съществува днес. Да твориш съвсем не значи да откриеш днешна хитрост, която случайността би скрила за твоята победа. Тя би била без бъдеще. Нито някоя дрога, която ще замаскира болестта, тъй като причината за нея ще остане в сила. Да твориш значи да направиш победата или оздравяването така неизбежни, както е неизбежен растежът на едно дърво.

Ала те все не разбираха:

— Логиката на събитията…

Точно тогава баща ми ги наруга в гнева си:

— Глупци! — извика той. — Скопен добитък! Историци, логици и критици, вие сте червеите по мъртвите и никога няма да схванете нищо от живота.

Той се обърна към първия министър:

— Царят, моят съсед, иска да воюва с нас. Ние обаче въобще не сме подготвени. Творчеството съвсем не се състои в това да си изфабрикувам през деня несъществуващи войски. Би било детинщина. А да си измоделирам такъв цар, мой съсед, който да има нужда от нашата обич.

— Но изобщо не е в моя власт да го моделирам…

— Познавам една певица — отвърна му баща ми — и ще си помисля за нея, ако се уморя от теб. Тя ни пя онази вечер за отчаянието на верен и беден влюбен, който не се осмелява да признае любовта си. Видях главнокомандващия да плаче. Впрочем той е богат, надут до спукване и изнасилва момичетата. Тя беше го превърнала за десет минути в този ангел на невинността, чиито скрупули и мъки той изпитваше в пълна мяра.

— Аз не мога да пея — рече първият министър.

Защото когато водиш полемика, ти си съставяш едностранчиво понятие за човека.

Този народ обгражда с почит своя цар. Царят го води към цел, която ти считаш за недостойна за човека. И повеждаш полемика с царя.

Но мнозина, споделящи твоето мнение, изкарват прехраната си от царя. Те не са се замисляли за него от тази гледна точка, понеже има други основания да се обича или да се проявява търпимост към царя. И ето че ти ги изправяш срещу самите тях и срещу хляба на децата им.

Така че някой друг трудно ще те последва, отричайки царя, и ще почувствува съвестта си обременена, понеже съществуват други основания да се обича или да се проявява търпимост към царя, понеже освен това дълг на тези хора беше да изхранват децата си и между два дълга няма никакво равновесие, което да ти даде покой. Следователно ако искаш да въодушевиш човека, когато затъва в съмнението и не може вече да действа, добре е да го освободиш. А да го освободиш значи да го изразиш. А да го изразиш — това е да му откриеш езика, който е ключов камък на противоречивите му стремежи. Обладан от противоречията си, човек ще си седне в очакване те да отминат, и те го убиват. Ако увеличаваш обаче противоречията, ще иде да си легне отвратен.

Трети пък въобще няма да те последва. Но ти го задължаваш да се оправдава в собствените си очи, тъй като доводите ти са улучили целта. И го задължаваш да гради също тъй солидни доводи, които оборват твоите. И винаги съществуват такива, понеже разумът тръгва накъдето поискаш. Единствен духът се издига над тях. Сега обаче, когато той се е определил, изразил и укрепил с броня от доводи, ти вече не ще можеш да го спечелиш.

Колкото до царя, който почти не мислеше да вдига народа си срещу теб, ти го принуждаваш да действа. И ето че той призовава певците, историците, логиците, професорите, казуистите и тълкувателите от своята империя. И те ти измайсторяват един кривоглед образ и това винаги е възможно. И доказват низостта ти и това винаги е възможно. И друг един, изпълнен с добра воля, който те беше прочел, без да може да се определи, ето че намира вярата си в този паметник на логиката, чието построяване си наложил ти. И от твоята кривогледост му се повдига и той застава до своя цар. Окуражен накрая от чистото лице на една истина.