Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Но същевременно нощ, когато може да се играе нечестно. Когато мародерите крадат плодовете. Когато пожарът завладява хамбарите. Когато предателят завладява цитаделите. Нощ на силните кънтящи викове. Нощ на подводните скали за кораба. Нощ на посещенията и на чудесата. Нощ, когато се пробужда Бог — крадецът, — защото тази, която си обичал, може напразно да чакаш да се събуди!

Нощ, когато чуваш пукането на прешлените. Нощ, чиито прешлени винаги съм чувал да пукат като незнайния ангел, когото усещам разпръснат сред моя народ и който един ден трябва да бъде освободен…

Нощ на приетите семена.

Нощ на Божието търпение.

И пак те видях пълен с илюзии, когато ми говореше за тези, които живееха скромно, без да искат нищо, като прилагаха на дело своите семейни добродетели, честваха просто празниците си, възпитаваха в благочестие синовете си.

— Сигурно — отговорих ти аз. — Но кажи ми кои са добродетелите им? И кои са празниците им? И кои са боговете им? Ето че вече са особени, като това дърво, което по свой начин усвоява пясъка, а не като някое друго. В противен случай къде би ги открил?

Те не искат друго, казваш ти, освен да живеят в мир… несъмнено. Все пак те вече са война; дори в името на тяхната дълготрайност, понеже изискват да са трайни срещу всичко, което е възможно и в което те биха могли да се претопят. Дървото също е война, в семчицата си…

— Все пак веднъж придобита, тяхната душа може да е трайна. Веднъж изграден, моралът им…

— Без съмнение! Веднъж завършена, историята на един народ може да е трайна. Годеницата, която ти позна, почина млада. Тя се усмихваше. Тя не би могла вече да остарее, красива и усмихната за вечността… Но твоето племе или завладява света, за да погълне враговете си, или потъва в самите ферменти на разпадането си. То е смъртно поради това, че е живо.

Ала ти желаеше трайността на образа, както и на спомена за твоята любима.

Но ти се връщаш да ми възразиш:

— Ако формата му на управление сега е станала и традиция, и религия, и общоприети обреди, то ще продължи да съществува поради това, че пренася своя код през поколенията. И ти ще го видиш щастлив с тази светлина в очите на неговите синове…

— Сигурно — казах му аз, — когато си натрупал запаси, можеш да преживееш известно време с твоя мед. Човекът, изкатерил планината, може известно време да живее от пейзажа, който е покорена височина. Той си спомня за изкачените камъни. Но скоро споменът умира. Тогава и самият пейзаж опустява.

Твоите празници наистина те карат да пресъздаваш селото си или неговата религия, защото са спомен за етапи, за усилия и за жертви. Но постепенно силата им отмира, понеже те придобиват вкус на нещо отживяло или ненужно. И ти неизбежно се чувствуваш такъв. Твоето щастливо племе става уседнало и престава да живее. Ако вярваш в пейзажа, оставаш там и скоро се отегчаваш и преставаш да съществуваш.

Същината на твоята религия беше актът на придобиването й. Ти повярва, че тя е подарък. Ала скоро няма да имаш никаква нужда от този подарък и го захвърляш на тавана, изчерпал силата му, която беше удоволствие от подаръка, а не предмет, с който да разполагаш.

— Значи нямам никаква надежда за почивка?

— Там, където запасите служат. В единствения покой на смъртта, когато Бог прибира в хамбара.

Защото има сезони в живота, които се повтарят за всички хора.

Твоите приятели неизбежно се уморяват от теб. Отиват в други къщи да се оплачат от теб. Когато добре са се разтоварили, се връщат, вече простили ти, и пак те обичат, отново готови да рискуват живота си за теб.

Но ако ти научиш от трети, който идва неуместно да ти докладва онова, което въобще не е било предназначено за теб, онова, което е било пресищане от теб и следователно е извън теб, резултатът е, че отказваш да приемаш тези, които те обичат, които отново се връщат с обич.

И тъй, ако не беше ги обикнал първия път, ти щеше да бъдеш щастлив от този обрат в твоя полза, дори щеше да го желаеш и би ги приел радушно.

И защо не искаш да има различни сезони в живота на един човек, когато, в един и същи ден у теб се сменят различни сезони по отношение на любимите ти храни — желани, безразлични, будещи отвращение според апетита?

И аз нямам власт да използвам винаги един и същ пейзаж.

Време е наистина да ти дам знание за човека.

В северните морета има плаващи ледове с плътността на планини, но само мъничък хребет от масива се подава над водата в слънчевата светлина. Останалото спи. Същото е и с човека, от когото ти си осветил само нищожна част с магията на езика си. Защото мъдростта на вековете е изковала ключове, за да я овладееш. И понятия, за да я осветлиш. И от време на време при теб идва някой, който довежда до съзнанието ти една неизразена още част, с помощта на нов ключ, който е дума, като „ревност“ — говорих ти за нея, — изразяваща наведнъж определена мрежа от отношения, която, щом се сведе до копнежа към жената, ти осветлява смъртта чрез жаждата, и много други неща. И ти долавяш същината ми в постъпките ми дори и когато не би могъл да ми кажеш защо жаждата ме измъчваше повече, отколкото чумата. Ала въздействащата дума съвсем не е тази, която се обръща към незначителната осветена част, а изразява тъмната страна, която още няма свой език. И затова народите отиват там, където езикът на хората обогатява частта, която може да се изкаже. Тъй като ти не познаваш обекта на огромната си потребност от храна. Но аз ти го донасям и ти го изяждаш. И логикът говори за лудост, защото неговата вчерашна логика не му позволява да проумее.