Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Ще им въздействам, макар да си дават вид, че не ми обръщат внимание. Тъй като голямата истина е, че ти съвсем не съществуваш сам. Не можеш да останеш неизменен в един променящ се свят. Без да те докосвам, мога да ти въздействам, защото искаш или не искаш, аз променям самия твой смисъл и ти не можеш да го понесеш. Ти беше владетел на една тайна, вече няма тайна, твоят смисъл се промени. Тайно заобикалям оня, който танцува и рецитира в уединение, с ехидни зрители, после вдигам завесата: изведнъж танцът му секва.

Продължи ли да танцува, значи е луд.

Твоят смисъл е създаден от смисъла на другите, независимо дали го искаш или не. Твоят вкус е създаден от вкуса на другите, независимо дали го искаш или не. Твоето действие е движение от игра. Стъпка от танц. Аз променям играта или танца и променям действието ти в друго действие.

Изграждаш крепостните си стени заради една игра, сам ще ги разрушиш заради друга.

Защото живееш не от нещата, а от смисъла на нещата.

Ще накажа хората от града в тяхното високомерие, понеже разчитат на своите крепостни стени.

А всъщност единствената ти крепостна стена е могъществото на структурата, която те оформя и на която служиш. Тъй като крепостната стена на кедъра е самата сила на семчицата му, която ще му позволи да се укрепи срещу бурята, сушата и камъните. И после можеш спокойно да я обясниш с кората, ала кората най-напред беше плод на семчицата. Корени, кора, листа и клони са семчица, която е изразила вътрешната си същност. Но зародишът на ечемика има малко сила и ечемикът противопоставя слаба крепостна стена на атаките на времето.

И оня, който е устойчив и добре изграден, е готов да постигне разцвет в едно силово поле съгласно първоначално невидимите му силови линии. Него аз наричам „възхитителна крепостна стена“, защото времето няма да го похаби, а ще го доизгради. Времето е създадено, за да му служи. И не е важно дали изглежда гол.

Кожата на каймана не предпазва нищо, ако животното е мъртво.

Така наблюдавах неприятелския град, скован от циментовата си арматура, и размишлявах за неговата слабост или сила. „Кой от двама ни води играта?“ Опасно е в житно поле да хвърлиш дори едно семе на плевел, защото съществото на плевела е по-силно от съществото на житото и външният вид и броят не са от значение. Семчицата е носител на твоя брой. Трябва да изтече време, за да го пресметнеш.

Дълго размишлявах така за крепостната стена. Истинската крепостна стена е в теб. И добре го знаят войниците, които въртят пред теб сабите си. И вече не можеш да минеш. Лъвът няма броня, но ударът на лапата му е светкавичен. И скочи ли върху твоя вол, отваря го на две като долап в стената.

Крехко е наистина малкото дете, ще ми кажеш ти, и този, който по-късно ще промени света, би могъл лесно да бъде угасен като свещ в тези първи дни. Ала аз видях как умира детето на Ибрахим, чиято усмивка беше като подарък, когато беше здраво. „Ела“, казваха на детето на Ибрахим. И то идваше при стареца. И му се усмихваше. И старецът беше озарен от усмивката му. Потупваше детето по бузата и не знаеше много какво да му каже, понеже детето беше огледало, предизвикващо леко виене на свят. Или прозорец. Тъй като детето винаги те смущава, сякаш притежаваше някакви знания. И съвсем не грешиш в това, защото неговият ум е силен, преди ти да забавиш растежа му. И от своите три камъчета то прави бойна флота. И старецът, разбира се, изобщо не разпознава в детето капитана на бойна флота, но разпознава тази сила. И тъй, детето на Ибрахим беше като пчелата, която черпи от всичко наоколо, за да приготви своя мед. Всичко се превръщаше в мед у него. И то ти се усмихваше с белите си зъби. И ти оставаше там, знаейки какво да доловиш през тази усмивка. Защото въобще не съществуват думи, за да го изкажат. Просто чудодейно съприкосновение с незнайни съкровища, като онези внезапни проблясъци на пролет над морето с един голям процеп от слънце. И морякът се усеща ненадейно преобразен в молитва. Корабът за пет минути се носи в славата. Кръстосваш ръце на гърдите си и получаваш подарък. Същото е с детето на Ибрахим, чиято усмивка отминаваше като прекрасен случай, който ти не си знаел за какво и как да оползотвориш. Като прекалено кратко царуване над огрени от слънце земи и богатства, които даже не си имал време да преброиш. За които нищо не би могъл да кажеш. Тогава това дете отваряше и затваряше клепачите си като прозорци към нещо друго. И въпреки че не беше много приказливо, те учеше. Тъй като истинското учене съвсем не е да ти говорят, а да те водят. И теб, старо добиче, то те водеше като млад пастир в незримите ливади, за които ти не би могъл да кажеш нищо, освен че за една минута се усещаше сякаш накърмен, наситен и утолен. И тъй това дете беше за теб знак за едно непознато слънце, за което ти научаваше, че ще умре. И целият град се превръщаше в кандило и мътило. Всички старици идваха да опитат билковите си чайове и песните си. Мъжете стояха пред вратата, за да попречат да се вдига шум по улицата. И го обгръщаха, и го люлееха, и му вееха. И по този начин между него и смъртта се градеше крепостна стена, която щеше да изглежда непревзимаема, понеже цял един град я обкръжаваше с войници, за да удържи тази обсада срещу смъртта. Не ми казвай, че една детска болест е само борба на слаба плът в нейната слаба обвивка. Ако някъде далече съществува лек, изпращаха конници. И ето че за изхода от болестта се разчиташе също на галопа на твоите конници в пустинята. И на спирките за смяна на конете. И на големите корита, където ги поят. И на смушкванията с пета в корема, понеже трябва да надбягаш смъртта. И, разбира се, ти виждаш само едно затворено, лъснало от пот лице. И все пак това, с което се бориш, се преборва и с бодвания на шпори в корема.