Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Моите хора пият и мислят за стомасите си. Не усещат друго освен удоволствието на стомаха. Те са струпани край игленото ухо. И на дъното, при върха на иглата, няма нищо освен плисък на черна вода, когато някой съд я раздвижи. Ала щом се излее над сухата семчица, която не знае нищо за себе си, освен своето удоволствие от водата, тя пробужда незнайна сила, пораждаща градове, храмове, крепости и просторни висящи градини.

Вече съм съвсем объркан, ако Ти не си ключов камък на свода и мерило, и значение на едните и другите. В полето с ечемик, кладенеца Ел Ксур и моята войска аз откривам само разхвърляни материали, ако Твоето присъствие не прозира през тях, което позволява да разчета тук някой назъбен град, съграждащ се под звездите.

Скоро се появи градът. Но не открихме нищо от него, освен червени крепостни стени с необичайна височина, презрително обърнали нещо като опако към пустинята, оголени от орнаменти, издатини, зъбери и замислени очевидно да не бъдат наблюдавани отвън.

Когато гледаш една градска крепост, и тя те гледа. Издига срещу теб кулите си. Наблюдава те иззад зъберите си. Затваря или отваря за теб портите си. Или пък й се иска да бъде обичана, да ти се усмихне и обръща към теб украшенията на лицето си. Винаги когато превземахме крепостите, ни се струваше, че те ни се отдаваха, дотолкова бяха строени с оглед на посетителя. Внушителни порти и царски улици — дали си скитник или завоевател, ти винаги си посрещнат като принц.

Ала тревога обхвана хората ми, когато крепостните стени, постепенно уголемени при приближаването ни, по всичко изглежда, така явно ни обръщаха гръб, сякаш нищо не съществуваше извън града.

Употребихме първия ден да ги обиколим бавно, като търсехме някой отвор, пукнатина или поне зазидан изход. Нямаше нищо подобно. Движехме се в обсега на пушечен изстрел, ала никакво бързо нападение никога не наруши тишината, макар неколцина от хората ми, чиято тревога нарастваше, да изстреляха залпове за предизвикателство. Ала този град зад неговите крепостни стени напомняше каймана под бронята му, който не благоволява даже да излезе от дрямката си заради теб.

От едно далечно възвишение, което, без да се издига над крепостните стени, даваше възможност за бръснещ поглед, наблюдавахме някаква плътна зеленина, като мокреж. Впрочем извън крепостта човек не би открил и едно стръкче трева. До безкрая имаше само пясък и камъни, изтощени от слънце: до такава степен изворите на оазиса са били търпеливо дренирани изцяло за вътрешна употреба. Тези крепостни стени задържаха всяка растителност, както шлем задържа косата. Ние обикаляхме глупаво на няколко крачки от един премного сгъстен рай, от едно изригване на дървета, птици, цветя, притиснато от пояса на крепостните стени като от базалта на кратер.

Когато хората добре разбраха, че стената беше без пукнатини, част от тях бяха обзети от страх. Тъй като този град никога, откакто свят светува, не беше нито изпратил, нито посрещнал керван. Никой пътник не беше донесъл с багажа си заразата на далечни обичаи. Никой търговец не беше въвел тук в употреба предмет, обикновено използван другаде. Никоя пленена надалеч девойка не беше вляла своята раса в тяхната. На моите хора им се струваше, че опипват вкоравената кожа на необяснимо чудовище, което нямаше нищо общо с народите по земята. Тъй като корабокрушения са покварили някога и най-затънтените острови и ти винаги намираш нещо, за да установиш човешкото си родство и да ги принудиш да се усмихнат. Но това чудовище, ако се появеше, не би показало никакво лице.

Съществуват и други сред човеците, които, напротив, бяха измъчвани от неизразима и странна любов. Защото си развълнуван единствено от тази, която е постоянна и със здрави устои, не е кръстоска от раси в плътта си, нито е покварена от езика в религията или обичаите си, и не произхожда от онова смешение от народи, където всичко се е смесило и е разтопен ледник, превърнат в блато. Колко хубава беше тази любима, тъй ревниво отгледана сред своите аромати, своите градини и своите обичаи!

Ала едните, че и другите, и аз самият, веднъж прекосили пустинята, се сблъсквахме с непроницаемото. Защото който ти се противопоставя, ти отваря пътя към сърцето си, както отваря на шпагата ти пътя към плътта си, и ти можеш да се надяваш да го победиш, да го обикнеш или да намериш смъртта си от него, но какво можеш срещу оня, който не ти обръща внимание? И точно когато ме споходи тази болка, открихме, че навсякъде около глухата и сляпа стена пясъкът открояваше по-бяла ивица поради прекаленото обилие на кости, които безспорно свидетелствуваха за съдбата на далечни пратеничества, а бялата ивица напомняше ресни от пяна, в каквито се превръщат по протежение на висок скалист бряг вълните, изпращани една след друга от морето.