Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Така е и с обредите при раждане, защото тук става дума за онова разкъсване, което е важно да заздравее.

Ето защо изисквам церемонии, когато се жениш, когато раждаш, когато умираш, когато се разделяш, когато се завръщаш, когато започваш да градиш, когато влизаш в нов дом, когато прибираш жътвата в хамбара, когато започваш гроздобера, когато обявяваш война или мир.

И ето защо изисквам да възпитаваш децата си, за да приличат на теб. Тъй като не е присъщо на един сержант да им предава наследство, което не може да се побере в неговия учебник. Ако други могат да го обучат на твоя багаж от знания, както и на дребния ти пазар на идеи, той ще изгуби, ако е откъснат от теб, всичко онова, което не може да се изрече и не се съдържа в учебника.

Ти ще ги изградиш по твой образ от страх да не би по-късно да влачат безрадостно съществуване в една родина, която ще бъде за тях празен стан, и като не познават ключовете за нея, ще оставят съкровищата й да изгният.

Ужасяваха ме държавните чиновници в моята империя, понеже се показваха оптимисти:

— Така е добре — казваха. — Съвършенството е непостижимо.

Разбира се, че е недостижимо съвършенството. То няма друг смисъл освен този на пътеводна звезда. То е посока и стремеж към нещо. Но само движението напред е важно и не съществуват запаси, сред които можеш да си седнеш. Защото тогава загива силовото поле, което единствено ти вдъхва живот, и ето те като труп.

И ако някой пренебрегне звездата, значи иска да си седне и да заспи. И къде ще седнеш? И къде ще заспиш? Аз не познавам никакво място за почивка. Защото определено място те възпламенява, когато то е обект на твоята победа. Но едно е бойното поле, където вдъхваш тази нова победа, друго е постелята, в каквото го превръщаш, когато искаш да живееш от победата.

С коя паметна творба сравняваш своята, за да останеш удовлетворен от нея?

Защото ти се удивляваш на силата на моите обреди или на моя селски път. И удивлявайки се, оставаш сляп.

Наблюдавай скулптора, той носи в себе си нещо неизказано. Тъй като никога не може да се доизкаже това, което се отнася до живия човек, а не до скелета на някой починал. И за да го предаде, скулпторът оформя едно лице от глина.

И тъй, ти вървеше и мина покрай творбата му и погледна това лице — може би дръзко или може би меланхолично, — после продължи пътя си. И ето че вече не беше същият. Слабо приобщен, но приобщен, което ще рече: обърнат и привлечен в една нова посока; за кратко време може би, но за някакво време.

Един човек изпитваше някакво неизразимо чувство: той заби няколко пъти палец в глината. Постави глината на пътя ти. И ако поемеш по този път, ето че си обзет от същото неизразимо чувство.

И това е така, дори да са изминали сто хиляди години от неговия жест до твоето минаване.

Надигна се пясъчен вятър, който пренесе до нас отломки от далечен оазис, и станът беше осеян с птици. Имаше ги във всяка шатра, споделяха живота ни, опитомени и търсещи охотно раменете ни, но все пак по липса на храна загиваха всеки ден с хиляди, скоро изсъхнали и пукащи като кора на сухо дърво. Тъй като разваляха въздуха, наредих да ги съберат. Напълниха с тях големи кошници. И изсипаха тези смъртни останки в морето.

Когато за пръв път познахме жаждата, в часа на горещините присъствахме на раждането на мираж. Геометричният град се отразяваше с чисти линии в спокойните води. Един мъж обезумя, изкрещя и хукна по посока на града. И както крясъкът на дивата патица при прелета намира отклик у всички патици, аз разбрах, че викът на човека беше разтърсил всички хора. Те бяха готови да се заклатушкат подир осенения към този мираж и към небитието. Точно насочена карабина го повали. И той бе вече само труп, което накрая ни успокои.

Един от войниците ми плачеше.

— Какво ти е? — попитах го.

Помислих, че оплаква мъртвия.

Ала той бе открил в нозете си една от моите пукащи кори и оплакваше едно небе, оголено от своите птици.

— Когато небето губи своя пух — каза ми той, човешката плът е застрашена.

Изтеглихме работника от недрата на кладенеца, той изпадна в несвяст, но беше успял да ни направи знак, че кладенецът е пресъхнал. Тъй като съществуват подземни приливи и отливи на сладка вода. И водата през няколко години отива под наклон към кладенците на Север. Които стават отново извори на кръв. Но този кладенец ни задържаше като гвоздей в крило.

Всички мислеха за големите кошници, пълни с кора от сухо дърво.