Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Но както със спускането на нощта разглеждах внимателно от прага на шатрата си този непроницаем паметник, който продължаваше съществуването си сред нас, аз размислих и ми се стори, че много повече бяхме подложени на обсада ние, отколкото града, който трябваше да превземем. Ако заровиш твърда и неразтворена семчица в плодородна земя, не земята, обгръщайки я, обсажда твоята семчица. Защото когато твоята семчица се разпука, нейното семе ще установи царството си над твоята земя. „Ако съществува например зад стените, казвах си, някакъв непознат за нас музикален инструмент и ако от него се извличат пронизителни или меланхолични мелодии с още непознат за нас вкус, опитът ме учи, че щом веднъж е разбито това тайнствено хранилище и моите хора се разпръснат сред неговите богатства, ще ги заваря след време, по свечеряване в моите станове, да се упражняват да извличат от тези необичайни инструменти подобна мелодия с нов вкус за сърцата им. И това ще промени техните сърца.“

„Победители или победени, казвах си, как бих могъл да ги различа! Ти наблюдаваш този безмълвен човек в тълпата. Тя го обгражда, притиска го и му налага принуди. Ако той е празна местност, го смазва. Но ако е населен и изграден отвътре, както танцьорката, която накарах да танцува, и ако може да говори, тогава щом заговори, той е пуснал корени в твоята тълпа, завързал е своите примки, установил е властта си и ето че тълпата, ако потегли, потегля след него, умножавайки силата му.

Достатъчно е тази територия да приютява един-единствен мъдрец, добре защитен с мълчанието си и самопостигнал се чрез размисъл, за да уравновеси тежестта на твоите оръжия, защото той прилича на семчица. И как ще го различиш, за да го обезглавиш? Той се проявява само чрез силата си и само дотолкова, доколкото делото му е завършено. Същото е с живота, който винаги е в равновесие със света. И ти можеш да се бориш само с безумеца, който ти предлага утопии, но не и срещу тоя, който мисли и гради настоящето, тъй като настоящето е такова, каквото той го показва. Същото е при всяко творчество, понеже творецът въобще не се появява в него. Когато от планината, където съм те завел, ти виждаш проблемите си разрешени по един, а не по друг начин, как би се защитил от мен? Необходимо е все някъде да бъдеш.

Така е и с варварина, който след като беше брал душа пред крепостните стени и превзел с пристъп двореца, нахълта право при царицата. Всъщност царицата не разполагаше с никаква власт, тъй като цялата й гвардия беше мъртва.

Когато сгрешиш в играта, играна просто за удоволствие, ето че се изчервяваш, чувствуваш се унижен и желаеш да поправиш грешката си. При това не съществува съдия, за да те заклейми, освен онази личност, която такъв вид игра освобождаваше в теб и която протестира. И ти се пазиш от погрешни стъпки в танца, въпреки че нито другият танцьор, нито който и да е има право да те упрекне за тях. Също и за да те направя мой пленник, няма да ти показвам могъществото си, а ще ти дам влечението към моя танц. И ти ще дойдеш там, където поискам.

Ето защо, обръщайки се към варварския цар, когато той разби вратата и изникна като груб войник с брадва в ръка, разгорещен от силата си и изпълнен с огромно желание да смайва, понеже беше суетен и самохвалко, царицата тъжно се усмихна, сякаш с тайно разочарование и с малко изнурена снизходителност. Тъй като нищо не можеше да я смае, освен съвършенството на мълчанието. И целият този шум — тя въобще не благоволяваше да го чуе, както ти не обръщаш внимание на грубата работа на каналджиите, въпреки че я приемаш за необходима.

Да дресираш едно животно значи да го приучиш да действа в единствената резултатна за него посока. Когато искаш да излезеш от дома си, завиваш през вратата, без да се замисляш. Когато кучето ти иска да спечели своя кокал, то ще извърши изискваните от него действия, защото е наблюдавало малко по малко, че те са най-краткият път към наградата. Въпреки че наглед нямаха никаква връзка с кокала. Това се основава на самия инстинкт, а не на разсъдъка. Така танцьорът води танцьорката по правила на играта, които те самите не знаят. Които са скрит език, какъвто си ти за твоя кон. И не би могъл да ми кажеш точно движенията, които карат коня ти да ти се подчинява.

И тъй като слабостта на варварина се състоеше в това, че искаше преди всичко да смае царицата, инстинктът му бързо го научи, че има само един път, понеже всички други пътища я правеха по-далечна, по-снизходителна и по-разочарована, и той започна да играе с мълчанието. Така тя започваше да го променя по свой начин, като пред шума на брадвата предпочиташе безмълвните поклони.“