Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Хилаво дете? Къде го виждаш? Хилаво като генерала, който предвожда армия…

И докато го гледах, както гледах и стариците, старците и най-младите, целия пчелен рой, обкръжил царицата, всички миньори, струпани край златната бразда, всички войници, наобиколили капитана, добре проумях, че ако по такъв начин те образуваха едно цяло, с такава власт, то беше защото ги беше усвоила — както семчицата усвоява разнородна материя, за да я превърне в дървета, кули и крепостни стени — една безмълвна усмивка, бегла и углъбена, която беше свикала всички тях за битката. Нямаше и помен от крехкост в тази тъй уязвима детска плът, понеже тя се увеличаваше с цялата колония съвсем естествено, без дори да го знае, единствено чрез въздействието на този призив, който нарежда около теб всички външни запаси. И цял един град става слуга на детето. Така е и с минералните соли, призовани от семчицата, наредени от семчицата, които в твърдата кора се превръщат в крепостни стени на кедъра. Какво е крехкостта на зародиша, ако притежава силата да събира приятелите си и да подчинява неприятелите си? Вярваш ли в привидностите, в юмруците на този великан и в крясъка, който може да надава? Това е вярно в самия миг. Но ти забравяш времето. Времето ти изгражда корени. И въобще не виждаш, че великанът като че ли вече е здраво стегнат чрез невидима структура. И не виждаш, че слабото дете вече крачи начело на една армия. В самия миг великанът щеше да го смаже. Ала не ще го смаже. Защото детето съвсем не е заплаха. Но ще видиш как детето стъпва на главата на великана и с един удар с пета го поваля.

Всякога си виждал как силното бива смазано от слабото. Без съмнение това е невярно в самия миг, откъдето и илюзиите на езика ти. Защото забравяш времето. И разбира се, ако хилавото дете предизвика гнева на великана, той ще го стъпче. Но не е присъщо нито на играта, нито на усета на хилавото дете да разгневява великана. А да бъде незабелязано от него. Или обичано. И в юношеството може би да му помага, за да стане потребно на великана. После идва възрастта на изобретенията и порасналото дете изковава оръжие. Или просто надраства другия по ръст и тегло. Или още по-просто, детето говори и с това привлича хиляди около себе си, които ще поведе срещу великана и които ще се превърнат сякаш в негова броня. Върви го досегни през нея!

И ако открия в житната нива едно-единствено семе от плевел, вече знам, че е победена. И виждам тирана, войниците и жандармите му — ако някъде сред народа му има дете като Ибрахимовото, което започва да се развива и да обмисля новия образ, който ще подреди света като железен корсет (защото откривам, че са готови силовите линии) — виждам го вече беззащитен и повален като онези храмове, които една-единствена семчица е успяла да срути, защото принадлежеше на дърво великан, развило корените си с търпението на човек, който се събужда, протяга се и бавно издува мускулите на ръката си. Ала този корен е съборил стълб, другият е повалил подпорна греда. Стъблото е пропукало купола в ключовия му камък и ключовият камък се е срутил. И дървото царува от този момент нататък над разхвърляни материали, превърнати в прах, от който то черпи сокове, за да се храни.

Аз обаче ще съумея да поваля на негов ред това дърво великан. Защото храмът е станал дърво. Но дървото ще стане народ от лиани. Стига ми една крилата семчица в руслото на ветровете.

Какво показваш ти, ако те разстелят във времето? Разбира се, невидима е наглед тази градска крепост зад бронята си. Но аз зная да чета. И щом се е затворила в своите запаси, значи е приела смъртта. Страх ме е от тези там, които вървят голи, възлизащи на север от тяхната пустиня без крепост. Крачат почти без оръжия. Ала са не покълнало още семе, още не познало собствената си мощ. Моята армия произлезе от дълбоката вода на кладенеца Ел Ксур. Ние сме семена, спасени от Бог. Кой ще се противопостави на нашите стъпки? Стига ми да открия цепнатината в бронята, за да разклатя този храм само с едно събуждане на дървото, затворено в семчицата си. Стига ми да познавам танца за танцуване, за да приемеш като женска мъжкаря, ти, градска крепост, занапред прислужница подобно на жената, когато остане в къщи. Ето че си моя като пита мед, ти, крепост, премного самонадеяна. Трябва да спят твоите часовои. Защото ти си беззащитна в сърцето си.

„И тъй, казвах си, не съществуват крепостни стени. Ако тези, които построих, служат на моята власт, значи са последица от властта ми. Ако служат на моята устойчивост, значи са последица от устойчивостта ми.“ Ала не наричаш „крепостна стена“ кожата на каймана, ако той е мъртъв.