Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Точно тогава най-сетне ми беше дадено да проумея нещо от мъчителното безпокойство на хората, тъй като те също предават същината си, преселват се извън самите себе си от поколение на поколение. И ден и нощ продължават неумолими, през градове и села тези деления сякаш на тъканта на плътта, която се разкъсва и заздравява, и почувствувах в себе си, както бих усетил рана, действието на едно бавно и вечно преображение.

„Но тези хора, казвах си, живеят не от нещата, а от смисъла на нещата и е необходимо да си предадат паролите.

Затова виждам как, още щом им се роди дете, се заемат да го учат да използва техния език, сякаш е употреба на таен код, понеже е ключ към тяхното съкровище. За да пренесат у него този дял от чудеса, те отварят с труд и мъка в душата му пътищата за превоза на завещаваното. Тъй като обладават голяма сила и тежест реколтите, които трябва да се предадат от едно поколение на друго, и трудно се поддават на формулиране.

Наистина това село излъчва сияние. Наистина е вълнуваща тази селска къща. Но ако новото поколение се настанява в къщи, за които не знае нищо, освен да ги използва, какво ще прави то в тази пустош? Защото, както е необходимо да научиш наследниците си на изкуството на музиката, за да им дадеш възможност да изпитат удоволствието от един струнен инструмент, тъй е необходимо и да ги научиш да разчитат под разпокъсаността на нещата — за да бъдат човеци, изпитващи човешки чувства — лицата на твоята къща, на твоето имение и на твоята империя.

В противен случай новото поколение ще се настани като варварин на стан в твоя град, който е превзело. И каква варварска радост щяха да извлекат те от твоите съкровища? Те изобщо не знаят как да си служат с тях, тъй като не притежават ключа на езика ти.

За онези, които са се преселили в смъртта, това село беше като арфа със значението на стените, на дърветата, на кладенците и на къщите. И всяко дърво беше различно със своята история. И всяка къща беше различна със своите привички. И всяка стена беше различна, заради своите тайни. По такъв начин ти беше композирал разходката си като музика, изтръгвайки желания звук от всяка своя стъпка. Ала варваринът, който станува, не знае как да накара селото ти да запее. Отегчава се в него и сблъсквайки се със забраната да проникне в каквото и да е, разрушава стените ти и разпилява предметите ти. За да отмъсти на инструмента, с който въобще не може да си служи, раздухва пожар, който му се отплаща поне с малко светлина. След което се обезсърчава и се прозява. Защото, за да е хубава светлината, трябва да познаваш това, което изгаряш. Както е със светлината на свещта пред твоя бог. Ала дори пламъкът на твоя дом въобще няма да заговори на варварина, понеже не е пламък на жертва.“

Често ме преследваше този образ на поколение, настанило се като натрапник в черупката на другото. И най-съществени ми се струваха обредите, които задължават човека в моята империя да предаде или получи своето родово наследство. Потребни ми са обитатели в моя дом, а не номади на стан, дошли от никъде.

Ето защо ще ти наложа като най-съществени дългите церемонии, чрез които ще закърпя разкъсаната тъкан на моя народ, така че нищо от родовото наследство да не бъде изгубено. Тъй като дървото, разбира се, въобще не се грижи за семената си. Когато вятърът ги изтръгва и разнася, това е добре. Защото насекомото, разбира се, въобще не се грижи за яйцата си. Слънцето ще ги излюпи. Всичко, което притежават тези тук, се съдържа в плътта им и се предава с плътта.

Но какво ще стане с теб, ако никой не те е хванал за ръка, за да ти покаже запасите от меда, който не е от естеството на нещата, а от смисъла нещата? Видими са несъмнено буквите в книгата. Ала трябва да те измъча, за да ти поднеса в дар ключовете на поемата.

Същото е с погребенията, които искам да са тържествени. Тъй като изобщо не става дума да се положи едно тяло в земята. А без да се губи нищо, да се събере — сякаш от урна, която се е разбила — родовото наследство, съхранявано у твоя покойник. Трудно е всичко да се спаси. Дълго време е нужно, за да съберем мъртвите. Трябва дълго да ги оплакваме и да премисляме съществуването им, и да честваме годишнините им. Трябва много пъти да се обръщаме назад, за да видим дали не сме забравили нещо.

Същото е и със сватбите, които подготвят разпукването на рождението. Защото къщата, която ви обгражда, става хранилище, хамбар и изба. Кой може да каже какво съдържа тя? Изкуството ви да обичате, изкуството ви да се смеете, изкуството ви се наслаждавате на поемата, изкуството ви да гравирате сребро, изкуството ви да плачете и да размишлявате — ще трябва добре да ги съберете, за да ги предадете на свой ред. Искам вашата любов да е кораб за скъпоценен товар, който трябва да прекоси бездната от едно поколение до друго, а не незаконно съжителство за празна подялба на безполезни запаси.