Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Не си ли спомняш, че условията за красотата никога не са търсене на красотата? Щеше да седнеш, незнаейки накъде да тичаш. Красотата, когато си завършил творбата си, й е дадена за твоя награда. И условията за красотата са война, принуда и издръжливост.

Същото е и с условията за твоята свобода. Те не са подаръци на свободата. Щеше да седнеш, незнаейки накъде да тичаш. Свободата, когато от теб са изтръгнали човек, е награда за този човек, който разполага с една империя, за да се упражнява. И условията за твоята свобода са война, принуда и издръжливост.

С риск да предизвикам възмущението ти ще ти кажа и това, че условията за твоето братство съвсем не са твоето равенство, понеже братството е награда и равенството се постига в Бог. Така е и при дървото, което е йерархия, ала къде виждаш някоя част да доминира над другата? Така е и при храма, който е йерархия. Ако е построен върху своята каменна основа, той се свързва в своя ключов камък на свода. И как щеше да узнаеш кой от двамата взема връх над другия? Какво е генерал без армия? Какво е армия без генерал? Равенството е равенство в империята и братството им е дадено като награда. Защото братството съвсем не е правото да се говори на „ти“, нито да се ругае. И аз казвам, че твоето братство е награда за твоята йерархия и за храма, който изграждате един чрез друг. Тъй като съм го срещал в семействата, където бащата беше почитан и където големият брат закриляше най-малкия. И където най-малкият се доверяваше на големия. Сгряващи бяха тогава техните вечери, техните празници и техните завръщания. Но ако те са разпръснати материали, ако никой вече не зависи от другия, ако те просто се блъскат с лакти и се смесват като билярдни топки, къде виждаш братството им? Щом някой от тях умре, заместват го с друг, понеже въобще не бил потребен. Искам да узная къде си и кой си, за да те обикна.

И ако съм те изтръгнал от морските вълни, от това повече ще те обичам, тъй като съм отговорен за живота ти. Или ако съм бдял и съм полагал грижи за теб, когато си бил болен — или ако си мой стар слуга, който ми е помагал като лампа, или пазачът на моите стада. И аз ще дойда при теб да пия от твоето козе мляко. И ще получа от теб и ти ще дариш. И ти ще получиш и аз ще даря. Но нямам какво да кажа на оня, който злобно се провъзгласява за равен на мен и не иска нито да зависи в нещо от мен, нито аз да завися от него. Обичам само този, чиято смърт ще разкъса сърцето ми.

През тази нощ, в мълчанието на моята обич, поисках да изкача планината, за да погледам още веднъж града, вече подреден чрез изкачването ми в тишината и лишен от кипежа си — но се поспрях сред път, задържан от жалостта си, понеже от полята чувах да възлизат стенания и пожелах да ги проумея.

Те се носеха откъм подслонения добитък в обора. И от полските, небесните и водните твари. Защото само те свидетелствуват в кервана на живота — растението е лишено от език, а човекът, живеещ наполовина живота на духа, е започнал да си служи с мълчание. Понеже виждаш как болният, измъчван от рака, хапе устни и мълчи, а страданието му, надмогнало разместването на плътта, се превръща в дърво на духа, което простира клоните и корените си в една империя, сродна не с нещата, а със смисъла на нещата. Ето защо повече те тревожи безмълвното страдание, отколкото онова, което крещи. Безмълвното страдание изпълва стаята. Изпълва града. И колкото и да се отдалечаваш, не можеш да избягаш от него. Ако обичаш любимата, която страда далеч от теб, ето че си подвластен на нейната болка, където и да си.

И тъй, дочувах стенанията на живота. Защото животът се възобновяваше в оборите, в полята и край водата. Защото мучаха раждащите юници в оборите. Защото чувах и гласовете на любовта да се издигат от опиянени от своите жаби мочурища. Чувах и гласовете от кръвопролитието, понеже пиюкаше глухарят, хванат от лисицата, блееше козата, принесена от теб в жертва, за да се нахраниш. И се случваше понякога див хищник само с един рев да накара околността да утихне, като отведнъж си присвояваше една империя от мълчание, където всичко живо се потеше от страх. Тъй като дивите хищници се ориентират от тръпчивия мирис на страха, изпълващ въздуха. Едва изревал, всичките му жертви блясваха за него като народ от светлини.

После се отърсваха от вцепенението си земните, небесните и водните твари и подхващаха отново своето родилно, любовно или предсмъртно стенание.

„Ах!, казах си аз, това са шумовете от превоза на завещаваното, понеже животът се предава от поколение на поколение и това движение през времето напомня тежка кола, чиято ос скърца…“