Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Но „октомврийско слънце“ малко ще ми помогне, понеже е прекалено лично.

Обратно, аз ще те обогатя, ако те обуча на методи, които ти позволяват, използвайки същите думи, да създаваш различни капани, подходящи за всякакъв улов. Така е и с възлите на въжето, ако от тях можеш да получиш такива, каквито ще са подходящи за лисици или за поддържане на платната и улавяне на вятъра. Но играта на моите вметнати изречения и звуковите промени на моите глаголи, диханието на моите периоди и действието върху допълненията, отгласите и повторенията — целият този танц, който ще изтанцуваш и който, щом веднъж е бил изтанцуван, ще е пренесъл у другия това, което си искал да предадеш, или ще е уловил в книгата ти това, което си искал да уловиш.

— Да осъзнаеш — казваше другаде баща ми — значи преди всичко да придобиеш стил.

— Да осъзнаеш — твърдеше още той — съвсем не значи да приемаш пазара на идеите, който ще върви да спи. Безразлични ми са знанията ти, понеже те не ти служат за нищо, освен като цели и като средства в занаята ти, който е да ми построиш мост или да добиеш злато, или да ме осведомиш, ако ми е нужно, за отдалечеността на столиците. Но този сборник с формули съвсем не е човекът. Да осъзнаеш също тъй не значи да разшириш речника си. Защото увеличаването му няма друга цел, освен да ти позволи да отидеш по-далече, като сравниш сега твоите ревности, а само качеството на стила ти ще гарантира качеството на постъпките ти. В противен случай аз нямам какво да правя с тези кратки обобщения на мисълта ти. Предпочитам да чувам „октомврийско слънце“, което ми въздейства по-силно, отколкото твоята нова дума, и говори на очите и сърцето ми. Твоите камъни са камъни, после съединени стават колони, после съединените колони — катедрали. Но аз ти представям тези все по-обширни съвкупности само поради гения на моя архитект, който ги предпочиташе за все по-обширни действия на стила си, тоест за разпространяването на силовите му линии в камъните. И във фразата ти също извършваш едно действие. И тъкмо то преди всичко има стойност.

— Вземи някой дивак — казваше баща ми. Може да разшириш речника му и той ще се превърне в неизчерпаем бъбривец. Можеш да му напълниш главата с всичките си знания и този бъбривец ще стане фалшив и претенциозен. И вече няма да можеш да го спреш. И той ще се опива от кухо многоглаголствуване. И ти, слепецо, ще си кажеш: „Как е възможно моята култура да е покварила този дивак, вместо да го издигне, и да е извлякла от него не мъдреца, както очаквах, а някакъв изрод, дето не знам какво да го правя? Сега признавам колко извисен и благороден, и чист е бил той в невежеството!“

Защото трябваше да му се направи само един подарък, който ти все повече забравяш и занемаряваш. И това беше употребата на един стил. Тъй като, вместо да играе с предметите на своите знания като с цветни балони, да се забавлява със звука, който издават, и да се опива от жонгльорството си, ето че изведнъж, боравейки навярно с по-малко предмети, той ще се ориентира към действия на духа, които извисяват човека. И ето че ще стане сдържан и мълчалив като детето, получило от теб играчка и побързало най-напред да изтръгне шум от нея. Но ти го учиш, че може да получи съчетания. Тогава виждаш как се замисля и млъква. Затваря се в своя ъгъл на стаята, сбърчва чело и започва да се ражда за състоянието на човек.

Тъй че научи твоето животно на граматиката и на употребата на глаголите. И на допълненията. Обучи го да действа, преди да му повериш над какво да действа. И ще наблюдаваш как онези, които вдигат много шум, раздвижват, както казваш, премного идеи и те уморяват, ще открият мълчанието.

Което е единственият знак за качеството.

И с истината е така, когато се създава за моя употреба.

И ти се удивляваш. Но не се чудиш, доколкото зная, когато водата, която пиеш, хлябът, който ядеш, се превръщат в светлина в очите, нито когато слънцето се превръща в клони, плодове и семена. И, разбира се, няма да откриеш нищо в плода, което да прилича на слънцето, или просто нищо от кедъра, което да прилича на кедровото семенце.

Защото това, че е родено от него, не значи, че му прилича.

Или аз по-скоро наричам „прилика“ нещо, предназначено не за очите, нито за разума ти, а единствено за духа ти. И него именно означавам с израза: творението прилича на Бог, плодът — на слънцето, поемата — на предмета на поемата и човекът, който съм изтръгнал от теб — на церемониала на империята.