Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Разкри ми се и това, че грешката ми се състоеше в стремежа да обясня дървото чрез минералните сокове, мълчанието — чрез камъните, меланхолията — чрез линиите, и особеностите на душата — чрез церемониала, преобръщайки по този начин естествения ред на съзиданието, а всъщност е трябвало да се постарая да осветля възходящото движение на минералите чрез генезиса на дървото, подреждането на камъните — чрез вкуса към мълчанието, структурата на линиите — чрез овладялата ги меланхолия, и церемониала — чрез особеностите на душата, която е една и не би могла да се изрази с думи, понеже за да я обхванеш, направляваш и увековечаваш, ти стигна дотам, че ми предостави този капан, който е този церемониал, а не друг.

Аз, разбира се, съм ходил на лов за ягуари в младостта си. И съм използвал ями за ягуари, където залагах агне, набивах подострени колове и ги покривах с трева. И когато на зазоряване идвах да ги проверя, намирах в тях тялото на звяра. Ако познаваш привичките на ягуара, ще измислиш ямата с коловете, агнето и тревата. Но помоля ли те да проучиш ягуарската яма, без да знаеш нищо за ягуара, ти не ще можеш да я измислиш.

Затова ти казах за геометъра, моя приятел, че той е този, който усеща ягуара и открива ямата. Въпреки че никога не я е виждал. И тълкувателите на геометъра добре бяха разбрали, понеже ягуарът им беше показан, след като бе хванат, ала те анализират света с тези колове, агнета, треви и други части от конструкцията му и се надяват с логиката си да извлекат истини за него. Но истините не им се удават. И те остават безплодни до деня, в който се явява човек, усещащ ягуара, без да е могъл досега да го опознае, и като го усеща, го улавя и ти го показва, мистериозно избрал, за да те отведе до него, един път, който приличал на завръщане.

И моят баща беше геометър, създал свой церемониал, за да улови човека. Както и онези, които на друго място и в друго време са създали други церемониали и са уловили други хора. Но са дошли епохите на глупостта на логиците, историците и критиците. И те гледат твоя церемониал и не извличат по дедуктивен път от него образа на човека, понеже чрез дедукция той не може да се извлече, и в името на вятъра от думи, наричан от тях „право“, разпиляват по угода на свободите частите на капана, съсипват ти церемониала и оставят уловеното да избяга.

Ала както се разхождах без посока през едно непознато поле, успях да открия дигите, които създават устоите на човека. С бавната стъпка на моя кон бях поел по някакъв път, свързващ две села. Той би могъл да пресече напряко равнината, но бе последвал очертанията на една нива и аз изгубих няколко минути при този завой, а обширният квадрат с овес тегнеше върху ми, понеже оставен сам на себе си инстинктът ми би ме повел направо, ала тежестта на нивата ме караше да отстъпя. И съществуването на този квадрат с овес отнемаше частица от живота ми, тъй като му бяха посветени минути, които щяха да ми послужат за друго. И тази нива придобиваше власт над мене, защото се съгласявах да направя такъв завой, и тогава, когато бих могъл да пришпоря коня си през посевите, аз я почетох като храм. После моят път ме отведе покрай обградено със зидове имение. И почтително заобиколи имението и се отклони в бавна крива заради издатините и вдлъбнатините на каменната стена. И виждах зад зида дървета, израснали по-нагъсто от тези в нашите оазиси, и някакво сладководно езеро, което блещукаше през клоните. После минах покрай портал под листа и клони. И тук пътят ми се разделяше, като едното разклонение обслужваше това имение. И постепенно по време на бавното поклонение, докато конят ми се клатушкаше в издълбаните коловози или опъваше поводите, за да хрупа окосената трева край стените, ме обхвана чувството, че моят път с остроумните си отклонения, с отдадената почит и посветеното свободно време, със своето изгубено време като че ли под въздействието на някакъв обред или на царско преддверие, рисуваше лицето на един принц и че всички, които поемаха по него, друсани от двуколките си или полюлявани от бавните си магарета, без да го знаят, се упражняваха в любов.

Баща ми казваше:

— Те мислят, че разширяването на речника им ги обогатява. Аз наистина мога да си послужа с една дума в повече, която би означавала за мен „октомврийско слънце“ за разлика от някакво друго слънце. Но не виждам какво печеля от това. Напротив, откривам, че така губя израза на тази зависимост, свързващ октомври, плодовете през октомври и неговия хлад с това слънце, което вече не смогва така добре да стопли, понеже се е изхабило. Редки са думите, с които печеля нещо, изразявайки наведнъж система от зависимости, с която ще си послужа на друго място, както „ревност“. Тъй като „ревност“ ще ми позволи без да се налага да ти развивам цялата система от зависимости, да отъждествя едното, което ще сравня с другото. И ще ти кажа: „Жаждата е ревност към водата.“ Защото съм виждал умиращи от жажда и когато ми изглеждаха измъчвани, то не беше от болест, сама по себе си не по-отблъскваща от чумата, която те затъпява и изтръгва от теб сдържани стенания. Ала водата те кара да виеш, понеже копнееш за нея. И виждаш насън как другите пият. И се чувствуваш направо предаден от водата, която тече другаде. Същото е с жената, усмихваща се на врага ти. И страдаш не от болест, а от религия, от любов и от образи, които ти въздействат много по-силно. Тъй като ти живееш според една империя, основаваща се не на нещата, а на смисъла на нещата.