Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Човекът, за когото говорих, ще е продължил пътя си.

Същото е с моята войска при стануване. Утре сутринта сред горещия пясъчен вятър ще я хвърля срещу неприятеля. И врагът ще се превърне в пещ за нея, която ще я претопи. И ще потече кръвта й, и от саблен удар ще намерят своя край в светлината хиляди лични щастия, унищожени от този момент нататък, хиляди несправедливо накърнени интереси. И все пак моята войска няма да познае бунта, тъй като нейният ход не е ходът на един човек, а изобщо на човека.

И все пак, знаейки, че утре тя ще приеме да умре, ако поема тази вечер с бавната си походка, в мълчанието на моята обич, сред шатрите и огньовете на стана и се вслушам в разговорите на хората, няма да чуя гласа на оня, който приема смъртта.

Ала тук ще се подиграват с кривия ти нос. Там ще се препират за четвърт кило месо. И онази група наклякали мъже ще настръхне от дръзки думи, които ще ти се сторят оскърбителни за предводителя на войската. И кажа ли на някого, че е опиянен от саможертвата, ще го чуеш да ти се смее в лицето, решил, че си твърде надут и малко го цениш, а той има много по-високо мнение за себе си и няма намерение, нито подобава на съвестта и достойнството му да умира за ефрейтора си, който не притежава качества, за да приеме такъв подарък от него. И все пак утре той ще умре за своя ефрейтор.

Никъде няма да срещнеш това възвишено лице, което посреща без страх смъртта и се отдава на любовта. И ако си се хванал на вятъра от думи, ще се върнеш бавно към неговата шатра с вкуса на поражението върху устните. Тъй като тези там се подиграваха и критикуваха войната и ругаеха командирите. И несъмнено ти си видял миячите на палубите, събирачите на платната и ковачите на гвоздеи, но ти е убягнал — понеже си късоглед и забил нос в него — величественият кораб.

Все пак тази нощ отидох да посетя моите затвори. И там открих, че за да ги подбере и хвърли в тъмницата, жандармът по необходимост беше отделил само тези, които показваха устойчивост, не правеха компромиси, не се отричаха от очевидността на своята истина.

И оставаха на свобода онези, които се отричаха и мамеха. Спомни си думите ми: Каквато и да е полицейската цивилизация и каквато и да е твоята, проверката на жандарма, ако той притежава власт да съди, издържа единствено оня, който е низък. Защото всяка истина, каквато и да е тя, щом е истина на човек, а не на глупав логик, е порок и грешка за жандарма. Той иска от теб да си човек на една книга, на един човек, на една-единствена формула. Присъщо е на жандарма да строи кораба, като се мъчи да премахне морето.

Уморих се от думи, които си показват език едни на други, и съвсем не ми изглежда абсурдно да търся качеството на моята свобода в качеството на моята принуда.

Както качеството на любовта на човека — в качеството на смелостта му във война.

Както качеството на разкоша му — в качеството на неговите лишения.

Както качеството на радостите му в живота — в начина, по който приема смъртта.

Както качеството на равенството му, което ще нарека „обединение“ — в качеството на неговата йерархия.

Както качеството на потребяването на благата — в качеството на отказа му от същите тези блага.

Както качеството на личното му достойнство — в качеството на пълното му подчинение на империята.

Защото кажи ми, щом настояваш да го облагодетелствуваш, какво е човек, когато е сам? Видях го при моите прокажени.

И кажи ми, щом настояваш да я облагодетелствуваш, какво е една свободна и охранена човешка общност? Видях я при моите бербери.

А на тези, които не разбираха моите принуди, отговорих:

— Вие приличате на детето, което познава само една форма на делва и приело я за абсолютна, не разбира по-късно, ако смени жилището си, защо истинската делва от дома му е била деформирана и изкривена. Така и ти, виждайки в съседната империя да изковават човек, различен от теб, който чувствува, мисли, обича, тъгува и мрази по различен начин, се питаш защо там деформират човека. Оттам идва твоята слабост, понеже никога няма да спасиш архитектурата на храма си, ако не знаеш, че тя е крехък рисунък и е победа на човека над природата. И че някъде има подпорни греди, стълбове, арки и колони, за да я крепят.

И не усещаш тегнещата над теб заплаха, понеже в чуждото творение виждаш само резултата от краткотрайно заблуждение, и не разбираш, че е застрашен навеки да изчезне един човек, който никога вече няма да се роди отново.