Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Мислеше, че си свободен и се възмущаваше, когато ти говорех за моите принуди. В действителност те не изхождаха от някакъв видим жандарм, а бяха още по-непреодолими поради това, че са незабележими както вратата в стената, която въпреки че те заставя да заобиколиш, за да излезеш, не ти се струва оскърбление към свободата ти.

Ала поискаш ли да видиш появата на силовото поле, което създава устоите ти и те принуждава се движиш и да чувствуваш, мислиш, обичаш, тъгуваш и мразиш по такъв начин, а не по друг, разгледай внимателно корсета му около твоя съсед, там, където то започва да действа и тогава ще можеш да го усетиш.

В противен случай то ще остане завинаги непознато за теб. Тъй като падащият камък не усеща на силата, която го тегли надолу. Един камък тежи само неподвижен.

Тъкмо когато се съпротивяваш, ти опознаваш онова, което те движи. И за понесения от вятъра лист вече не съществува вятър, както за освободения камък вече не съществува тежест.

И затова ти не виждаш удивителната принуда, която тегне над теб и би излязла наяве, както стената, само ако ти дойде наум например да опожариш града.

Както не се показва наяве по-обикновената принуда на езика ти.

„Всеки кодекс е принуда, но невидима.“

Проучих книгите на князете, издадените от империите укази, обредите в различните религии, погребалните, сватбените и рождествените церемонии, както при моя народ, така и при другите народи, и тези, свързани с настоящето, и тези, свързани с миналото, като се мъчех да отгатна прости отношения между хората по особеностите на душата им и законите, които са били издадени, за да създадат устоите им, да ги управляват и увековечават, и не успях да ги открия.

И все пак, когато имах работа с хора, дошли от съседната империя, където властва определен церемониал на пожертвованията, аз го откривах с букета му, с аромата му и с присъщия му начин да обича или да мрази, защото няма любови или омрази, които си приличат. И имах правото да се запитам как е възникнал и да си кажа: „Как е станало така, че този обред, който сякаш няма нищо общо с любовта, нито е ефикасен, нито й въздейства, тъй като е свързан с отдалечена от нея област, поражда тази любов, а не някаква друга? Къде се крие всъщност връзката между действието и градските крепостни стени, които ръководят действието, и тази особеност на усмивката, присъща на този тук, а не на съседа?“

Не следвах някакъв безцелен подход, защото през целия си живот добре бях проумял, че хората са различни един от друг, макар в началото разликите да са невидими и неизразими при разговор, понеже ти използваш преводач и задачата му е да ти преведе думите на другия, тоест да потърси за теб в твоя език онова, което ще е най-близко до изказаното на друг език. И така любов, справедливост или ревност, оказвайки се преведени като ревност, справедливост и любов, ще те хвърлят във възторг от приликите помежду ви, въпреки че съдържанието на думите не е същото. И продължиш ли да анализираш думата, от превод в превод, ти ще търсиш и ще намираш само прилики и както винаги при анализа ще ти убягва онова, което твърдеше, че улавяш.

Защото поискаш ли да проумееш хората, въобще не трябва да ги слушаш какво говорят.

И все пак различията са абсолютни. Тъй като нито любовта, нито справедливостта, нито ревността, нито смъртта, нито химна, нито отношенията с децата, нито отношенията с принца, нито отношенията с любимата, нито замяната при творчеството, нито лицето на щастието, нито формата на интереса си приличат при единия и при другия, и аз опознах тези, които смятаха, че са постигнали всичко и, стиснали устни или присвили очи, се правеха на скромни, когато си пускаха твърде дълги нокти, а други играеха същата игра, когато ти показваха мазоли по дланите си. Опознах и хора, чиято самопреценка се определяше от теглото им в злато в подземията им, нещо, което ти се струва отвратително скъперничество, докато не си открил други, изпитващи същите чувства на гордост и самодоволство, когато са изтикали непотребни камъни до върха на планината.

Ала ми се разкри безспорно, че грешах в опита си, понеже не може по дедуктивен път да се премине от един етаж на друг и подходът ми беше тъй абсурден, както този на бъбривеца, който, докато се любува с теб на някоя статуя, се мъчи да ти обясни чрез линията на носа или големината на ухото какво точно е пренесено, а то примерно е меланхолия в празнична вечер и тук присъства само като нещо уловено, чието естество винаги е различно от естеството на материалите.