Антоан Сент-Екзюпери - Цитадела (2 част)

Защото те бяха поели в една посока, без да я познават, мислейки, че действията им се диктуват от интереса, от вкуса към щастието или от разума, бе да знаят, че разумът, вкусът към щастието или интересът се менят по форма и по смисъл в зависимост от империята.

И че в империята, която им предлагам, интересът е да бъдеш одухотворен, както за детето — да играе най-вълнуващата игра. Щастието — да се замениш и да си дълговечен в предмета на своето творение. А разумът — да създаваш закони без противоречия. Разумът на армията е военният устав, по силата на който нещата откликват по определен начин едно на друго, разумът на един кораб е корабният правилник, а разумът на моята империя е сборът от законите, обичаите, догмите, правилата, които ще направят така, че нещата да откликват по определен начин и в съзвучие едни на други.

Но мой, един и недоказуем е звукът, който ще се чуе в този отклик.

Ала може би ще ме попиташ: „За какво е твоята принуда?“

Щом съм създал едно лице, нужно е то да бъде дълготрайно. Щом съм оформил лице от глина, то минава през пещта, за да се втвърди и да остане неизменно през достатъчно дълго време. Тъй като моята истина, за да е плодотворна, трябва да е устойчива, и кого всъщност ще обичаш, ако всеки ден имаш нова любов, и какво ще стане с твоите велики дела? Единствено непрекъснатостта ще направи плодотворно твоето усилие. Понеже творчеството е рядкост, но ако понякога е неотложно то да ти бъде дадено, за да те спаси, лошо би било да те осенява всеки ден. За да се роди един човек, потребни са много поколения. И под предлог, че усъвършенствувам дървото, аз не го отсичам всеки ден, за да го заменя със семчица.

И в действителност познавам само същества, които се раждат, живеят и умират. И ти си съчетал кози, овце, жилища и планини и днес от това съчетание ще се роди ново същество, което ще промени поведението на хората. И ще живее, после силите му ще отпаднат и ще умре, изчерпало дарбата си за живот.

И раждането винаги е чисто сътворение, спуснал се от небето огън, който вдъхва живот. И животът не следва някаква непрекъсната крива. Защото пред теб стои това яйце. После то се развива постепенно и съществува логика на яйцето. Но идва мигът, в който изпълзява кобрата и всички проблеми за теб се променят.

Има работници на строежа и струпани камъни. И съществува логика на струпаните камъни. Но идва часът за отварянето на храма, който преобразява човека. И всички проблеми за човека се променят.

И ако съм хвърлил у теб семето на моята цивилизация, потребна ми е по-голяма продължителност от един човешки живот, за да развие тази моя цивилизация своите клони, листа и плодове. И отказвам да променям облика си всеки ден, понеже нищо няма да се роди.

Голямата ти грешка е да ограничиш вярата си до продължителността на един човешки живот. Защото на кого или на какво ще повери себе си човекът, когато умира? Потребен ми е бог, който да ме приеме.

И да умра сред простите неща, които продължават да съществуват. И маслиновите ми дръвчета на следващата година ще завържат плод за синовете ми. И ето ме спокоен в часа на смъртта.

Все повече ми се разкриваше, че не трябва да слушаме хората, за да ги разбираме. Защото там, пред очите ми, в града, те нямат ясна представа за града. Мислят се за архитекти, зидари, жандарми, свещеници, тъкачи на лен; вярват, че са отдадени на интересите си или на щастието си и не усещат любовта си, както не усеща любовта си оня, който се лута из къщи, изцяло погълнат от разправиите на деня. Денят е време за семейните сцени. Ала през нощта мъжът, който се е препирал, отново намира любовта, тъй като любовта е по-голяма от този вятър от думи. И той се облакътява на прозореца под звездите, отново поел отговорност за спящите, за утрешния хляб, за съня на съпругата там до него, тъй крехка, деликатна и тленна. Любовта — човек не мисли за нея. Нея просто я има.

Ала този глас говори само в безмълвието. И както вместо дома ти, така и вместо града. И както вместо града, така и вместо империята. Настава необикновена тишина и виждаш твоите божества.

И никой не ще знае в дневния живот, че е готов да умре. И думите, говорещи му за града другояче, освен чрез образа на неговия интерес или щастие, ще се сторят фалшиво патетични, понеже не ще знае, че те са последица от града. Нищожен език за нещо прекалено голямо.

Но изкачиш ли се над града и направиш ли крачка назад във времето, за да видиш неговия ход, през човешкия смут, през егоизма и кипежа ще откриеш бавния и спокоен ход на кораба. Понеже завърнеш ли се след няколко века да видиш следата, оставена от хората, ще я откриеш в поемите, в каменните скулптури, в правилата на познанието и в храмовете, които още ще стърчат над пясъка. Полезното ще се е заличило и стопило. И ще разбереш, че онова, което наричаха „интерес“ или „вкус към щастието“, е било само слабо отражение на нещо велико.