Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

— Какъв е статутът на твоя случай с изчезналите лица? — попита Абейт през високоговорителите.

— Досието вероятно не е архивирано, но не бих го определил като активно. Този тип или е мъртъв, или не може да бъде намерен. — За моя изненада Стив Милс, следовател по случая от щата Монтана, имаше завиден британски акцент. Какво можеше да означава това?

— Форест, ти с какво разполагаш? — попита Абейт с рязък, авторитетен тон. — Разкажи ни всичко, което знаеш за Тайлър Бел.

— Доколкото ми е известно, той действително е изчезнал от света. Предплатил си е до декември абонамента за телекомуникационната компания „Веризон“, включително и за минутите, които не е използвал за разговори. Причината не е ясна. Има и една кредитна карта от „Виза“, но по нея няма никакво движение.

— Е, нали е имал един милион долара, или някъде там, на разположение — припомни Сампсън.

— Взел само няколко неща от хижата — уточни Милс.

— Телефон, сак и малко дрехи. Не че е оставил кой знае колко други вещи тук. Живеел доста скромно. Без близки.

— На мен не ми прилича на човек, който не може да живее без мобилния си телефон — отбелязах аз.

— Освен ако нямаш друг избор, след като до дома ти не е прекарана телефонна линия — възрази ми Милс. — Все пак и аз се съмнявам дали той някога е използвал мобилен телефон.

— Е, все някой го е използвал. — Пател сведе поглед към разпечатката на телефонните разговори на бюрото пред нея. — Например вчера, в два и десет следобед.

— Някой? — попита Кристофър Форест. — Имаш ли основания да се съмняваш, че не е бил той?

— Нямам никакви основания. Просто не разполагаме с неоспорими доказателства, че е бил той — намеси се Бри.

— Би било удивително съвпадение, ако не е било така — каза Милс. — Не си ли съгласна?

— Съгласна съм — отвърна Пател, но прозвуча донякъде раздразнено. Те не се съобразяваха много с нея, а и тя бе на края на силите си. Толкова много часове бе работила, че вече им бе изгубила броя.

— Какво още знаете за Тайлър Бел? — попита Бри. — Кога ще получим снимката му?

— Веднага — обеща Форест. — Сега ще ти я изпратя.

Само с няколко натискания на клавишите Пател изтегли от изпратения файл снимката на Тайлър Бел, сканирана от издадената му в Монтана шофьорска книжка, след което прехвърли изображението на големия екран в съвещателната зала.

Припомних си срещата си с брат му в Калифорния. Първото ми впечатление от него бе като за някой най-обикновен дървар , но в Калифорния можеше да мине за фен на рокендрола, дори за бивш член на рок групата „Ийгълс“. Докато брат му Тайлър изглеждаше съвсем обикновен, бих казал дори ужасно постен. Кафявата му коса и голямата му брада бяха неугледни, но не можеше да се каже, че не се е грижел за тях. Според данните в шофьорската му книжка ръстът му беше метър и деветдесет и един, а теглото — около сто килограма.

— Какво мислиш, Бри? Позна ли го? Може ли да е твоят репортер от „Асоушиейтид Прес“?

Тя погледна набързо снимката му от шофьорската книжка и се забави малко, преди да отговори:

— След като така умело променя външността си? Разбира се, възможно е. Репортерът беше едър мъж. Може би наистина да имаше метър и деветдесет и един.

— А какво ти подсказва усетът?

Този път тя не се поколеба.

— Подсказва ми, че току-що намерихме влечугото, което търсехме. И както вече казах: ще го спипаме.

Щом слухът за евентуален заподозрян стигна до офиса на шефа на полицията, ответната му реакция се стовари като бумеранг върху нас. Наредиха ни моментално да излезем с публично изявление. Лесно е да се каже, но доста по-трудно е да се направи.

Несъмнено трябваше да разкрием нещо пред журналистите. Ако отново има друго убийство и ние не сме споделили това, което ни е било известно, нямаше да има никакво значение защо сме взели решението да се въздържаме. Щеше да се надигне вой до небесата и тогава разследването ни сериозно щеше да пострада.

От друга страна, нашият заподозрян определено беше част от обществото, което очаква да получава полагащите му се новини. Но разкриването на твърде много информация за това, което знаехме или не знаехме, беше грешка, която после нямаше как да бъде поправена.

Тогава какво трябваше да предприемем?

Нашият компромис се сведе до една набързо свикана пресконференция, по-скоро съвсем кратък брифинг без предварително обявяване и без дневен ред. Излязохме на стъпалата пред „Дейл Билдинг“. Не беше нещо, с което някой от нас искаше да се заеме, но като че ли нямаше алтернатива, с която шефът ни би се съгласил. Той се нуждаеше от обява за „нашия напредък по случая“, независимо какви ще се окажат бъдещите последици за разследването.