Джеймс Патерсън - Двойна заплаха

— Просто е. И точно в целта.

— Продължавай — кимна Бри. — Това е правилният въпрос.

И аз натиснах бутона „Изпрати“.

Следващата ни крачка бе съвсем ясна и за трима ни: да се обадим в компютърния отдел във ФБР, за да се заемат с новия сайт. Сега лицето за контакт беше Анджали Пател, слаба жена, висока не повече от метър и петдесет, със стоманено сиви очи. Именно тя бе определена да наследи Киц. Запитах се колко ли дълго Анджали е обмисляла факта, че някой е бил убит, докато е вършил работата, с която сега тя се бе заела.

Срещнахме се с нея в работната й кабина, в залата на втория етаж на „Хувър Билдинг“. Тя бе заредила новия уебсайт на ВПУ на двата компютърни екрана на бюрото си и докато разговаряше с нас, ги разглеждаше чрез команди от лаптопа си.

— Ето каква е ситуацията, момчета. Никъде в програмата на този уебсайт не се споменава съкращението ВПУ, включително и в метатаговете, поради което търсачките в Интернет не го засичат. Това вероятно обяснява защо никой досега не го е намерил.

— На този етап бихме желали да го задържим онлайн — рече Бри. — Ще спечелим комуникационно предимство и няма да прекъсваме връзката с него, докато това не се окаже абсолютно необходимо.

След като се уточни всичко това, Пател започна проследяването.

Няколко минути по-късно вдигна глава.

— Успях да констатирам няколко неща, момчета. Този сайт е нещо като хибрид. Повечето от съдържанието му се предава чрез нормална програма за пренос на файлове, но две от изображенията, тук и тук — с помощта на мишката тя ни посочи фотографиите на Киц и неговия убиец, — са моблогирани.

— Изпратени са в уебпространството чрез мобилен телефон — обясни ни тя непознатата за лаиците като нас дума „моблогирани“, при това още преди да я попитаме.

— Това по-лесно ли е за проследяване? — попитах с надежда, макар да се съмнявах.

— Да, в този конкретен случай.

Тя плъзна към нас лист хартия. На него беше изписан отговорът на запитването й до телекомуникационната компания „Веризон“, заедно с адреса, на който се изпращат сметките за разходите по поддържането на сайта:

Баб, Монтана.

— Може би той най-после е допуснал грешка. Името Тайлър Бел говори ли ви нещо? — попита ни Анджали.

— А трябва ли? — учуди се Бри.

— Не е необходимо. Просто попаднах на това име. Телефоните, които ВПУ използва, обикновено са крадени.

Пател отново се обърна към компютъра си.

— Изчакай една секунда — обадих се аз.

Вперих поглед в документа от компанията „Веризон“.

— Това име, последното, Бел, ми напомня за нещо. Имах случай навремето, когато още работех в Бюрото. Случаят беше в Ел Ей, с кодово название „Мери Смит“, или „Мери, Мери“.

— Разбира се, зная този случай — кимна Пател. — Убийствата в Холивуд. Актьори, продуценти и други подобни. Всъщност именно тогава за пръв път чух за теб.

— Убиецът от този случай се казваше Бел. Майкъл Бел. — Беше убил няколко невинни човека… А накрая едва не уби и мен.

— Колко бързо можеш да научиш нещо за известните живи роднини на Майкъл Бел? — попитах Анджали. — Помня, че имаше дъщери.

— Няма да е трудно.

— А ние ще накараме някой да провери дома на този Тайлър Бел в Монтана. Да разбере дали си е вкъщи — добави Бри.

— Защо ми се струва, че няма да е там? — измърмори Сампсън.

Бри вече набираше номера по своя мобилен телефон.

— Може би защото този Тайлър Бел сега е тук, във Вашингтон.

Анджали ни настани около няколко празни бюра и ние двамата, аз и Сампсън, се заехме да проследяваме различни нишки. Той откри бързо петима души с името Тайлър Бел във Вашингтон и околностите, като трима от тях живееха в самия град. Това беше изстрел в мрака, но дори и тези нишки трябваше да бъдат проследени.

Прегледах рапорта на криминалния отдел. В него не се споменаваше Тайлър Бел, или Тай Бел, поне през последните пет години.

Продължавах така, когато Бри се върна с мобилния телефон, притиснат към ухото.

— Свързах се с полицията в Монтана. Знаеш ли кой е изчезнал оттам преди три месеца? Познай. Фамилното име се римува с hell 20 20 Ад, пъкъл (англ.) — Б.пр. .

Това беше страхотно. Наистина.

Последното място, където Кайл Крейг очакваше да се озове — при това отново, — беше на „Шан-з-Елизе“. Но той беше тук, в Париж — навярно любимия му град в целия свят. Или поне със сигурност сред първите три, заедно с Рим и Амстердам. Може би и Лондон. Предполагаше, че в това се изразява неистовият му копнеж за свобода, на която сега се наслаждаваше — нуждата да върши неочаквани неща, да следва всеки свой каприз, най-после отново да убива. Да измъчва жертвите си. Да изразява гнева си по нови начини.