Майкъл Скот - Некромантът

Кукубути в кожени доспехи… вампири в метални ризници и брони… слизат от тесни метални лодки и прецапват до брега, където влизат в битка с примитивни космати еднооки зверове…

Звукът, който проряза нощта, бе толкова пронизителен, че се намираше почти отвъд границата на човешкия слух: една-единствена дълга трептяща нота.

Кукубутите изпопадаха като поразени от гръм. Онези, които се намираха най-близо до Дий, се строполиха първи, а после на голяма неравна вълна всички създания се свлякоха на земята, притиснали длани към ушите си, и се загърчиха в агония.

Вирджиния Деър излезе от сенките, опряла флейтата до устата си, и се усмихна на Дий.

— Задължен съм ти. — Докторът се поклони ниско — старомоден жест, който се използваше за последно в двора на кралица Елизабет I.

Вирджиния си пое дъх.

— Смятай го за отплата, задето ми спаси живота в Бостън едно време.

Един от кукубутите посегна към глезена на Дий. Докторът изрита ръката му.

— Трябва да вървим — каза той.

Някои от създанията вече се изправяха със залитане, но нова поредица пронизителни тонове от флейтата на Деър ги накара да изпопадат пак на земята.

Като пристъпваха леко между гърчещите се тела, Деър и Дий прекосиха „Ковънт Гардън“. В началото на Кинг Стрийт Дий спря и се обърна да погледне назад. Павираният площад представляваше маса от мърдащи и превиващи се тела. Някои от създанията вече започваха да губят човешкия си облик и ръцете и лицата им възвръщаха животинската си форма.

— Хубав номер — каза той, докато бързаше да настигне Деър, която бе продължила нататък по улицата, без да спира да свири на флейтата. — Колко време ще трае магията?

— Не много. Колкото по-интелигентни са съществата, толкова по-дълго трае. За примитивни зверове като тези: десет-двайсет минути.

Улицата бе осеяна с кукубути, които се гърчеха от болка, притиснали ръце към ушите си. Двама паднаха от покрива на една сграда точно пред Дий и Деър, и се стовариха на земята с такава сила, че напукаха плочките. Без да се забавя, Вирджиния прекрачи през потръпващите им тела. Дий ги заобиколи; знаеше, че едно обикновено падане не би наранило създанията, само щеше да ги забави.

— Научих тази мелодия от един германец — каза тя между две поемания на дъх. — Той бе ловец на плъхове 24 24 Авторът намеква за средновековната немска приказка за Вълшебния свирач, който спасил един град от плъховете, като ги подмамил със свирката си и ги отвел далеч от града. — Б.пр. .

— Какво те накара да вземеш моята страна? — попита Дий.

— Ти ми обеща свят — каза сериозно Вирджиния Деър. — И по-добре да спазиш обещанието си — добави тя. — Научих и други мелодии от онзи ловец на плъхове, и повярвай ми, не би ти се искало да ги изсвиря.

Магьосника направи опит да се засмее.

— Брей, това звучи почти като заплаха… — започна той.

— Заплаха е — каза тя, а после се ухили. — Всъщност нещо повече от заплаха. Обещание е.

Гарваните видяха как слабичка женска фигура излезе от сенките, прилепила към устните си дълга дървена флейта.

Доловиха смътна следа от звук — по-скоро усещане в костите си, отколкото вибрация във въздуха. Древните им инстинкти ги накараха да се издигнат нагоре — все по-високо и по-високо, надалеч от смъртоносния шум.

От тази огромна височина загледаха как кукубутите падат като трева, приведена от вятъра. И видяха Дий и жената да крачат между телата, без да бързат, измъквайки се от този хаос.

В своето Сенкоцарство Один наблюдаваше двамата през очите на гарваните. Коя бе тази жена и как бе повалила кукубутите в безсъзнание?

Древния се намръщи и опита да се съсредоточи върху нея. В тази жена имаше нещо, което му се струваше почти познато. Тя очевидно бе съюзница на Дий и притежаваше един от древните артефакти на силата.

И ето че името внезапно нахлу в ума му заедно с порой от горчиви спомени. Той отметна глава назад и зави радостно. Вирджиния Деър: една от малкото безсмъртни, които бяха убили господаря си и бяха останали живи. Той бе познавал нейния господар и го смяташе за свой приятел. Сега можеше да отмъсти едновременно за смъртта на любимата си и на приятеля си.

— Доведете ми Дий — нареди той на гарваните. — Убийте жената.

Високо над града Хугин и Мунин последваха безсмъртните човеци, а Древния гледаше през очите им.

— Отначало, като я видяхме, я помислихме за Скати — рече Джош.

— Ифа от Сенките — каза Пернел. — Близначката на Скатах.